Obituary

Тук май стана традиция концертните репортажи да започват доста преди концерта. Не бях в особено приповдигнато настроение за събитието на 18 юни. Малко мач (от световното), долу под блока с познати пуф-паф, биричка, философствания и накрая кой откъде е. Т.е. аз трябваше да тръгвам. Леко реших да загрея с рифове. Himsa. Стабилно, мощно, но леко изтъркано звучи. Иначе имат някои разбиващи моменти. Свършва, намалявам и пускам Paatos, разглеждайки тълпата, гледащ не малко от “обичайните заподзрени”. Очаквах да е по-шарено, честно казано. Всеизвестно е, че Obituary са доста по-различна дет банда от стандартното схващане за стила. Иначе пак респектиращо количество бира, сравнително малко по-хард случаи. Отново дърпане и пийване на биричка с добри приятели. Пак интересни разговори. Бисери имаше. После сядаме на 10-ина метра от клуба в едно открито заведение и доглеждаме второто полувреме на Бразилия – Австралия. Готин мач, също и оспорван. Пак лафове, простотии, зад нас седи някъв чужденец и ни пита за концерта. И мен ме пита по-рано докато чаках на Халите. За момент си помислих, че се ебава. Не повярва, че ще свирят Obituary. Разправяше, доста ги слушал преди години. Знам ли, ама ми изглеждаше бая изненадан. Казахме му къде продават билети, дано е отишъл. Бързо и безпрепятствено влязохме (за разлика от други, което в следствие научихме). Качваме стълбите, хващаме последните 20 минути от сета на Past Redemption. Признавам си, за пръв път ги чувах, но определено ми харесаха. Мощен и суров дет. Без мелодия. На моменти смазваха, честно. Все едно никога няма да спре, тотално помитане... Скандиране на името им за бис - заслужаваха софийските детове.

Последва досадно дълга пауза. Няма как – преглъщаме го в името на идеята, дето ни е събрала толкоз народ. Достатъчно пълно. Няма смисъл да се катерим един върху друг за да кажем, че е пълно, нали!? Само едно роуди ми се видя, че имаха Obituary. Заради забавянето – пичът отнесе бая псувни и усети раздразнението на нетърпеливата тълпа. Няма как – неименуемо е.

И така... по едно време камбанен звън – на умряло, ръмящ и стичащ се дъжд по разкаляните пътеки. Гръмотевици. Сиво и мрачно. Пусто. Хипнотизиращо интро – нещо, което го усещаш, но е като твой кошмар и ще е последното място, на което искаш да се озовеш. След това Obituary изязоха и ни пометоха. Без почти никакви светлини, даже Trevor Peres на моменти окото ти съвсем го изпуска – там на тъмно застанал. Иначе басистът Frank Watkins беше човекът. Неговият врат допринесе много за концерта – за нахъсването. Бавно, но стабилно поклащане. John Tardy си изкара своите непогрешими вокали – 1:1. Как го прави – не знам, защото тук хватката не е само до дрането. Малко му трябва, за да “надърви” отново и отново публиката. Вторият китарист – Allen West – не знам дали по принцип е такъв на сцената или е някакъв свой си тип темерут. Но все едно не беше в тази група, незаинтересован – един от най-статичните типове на сцена, които съм виждал. Иначе няма нужда да казвам – изкара си нещата. Той вършееше из солата. Публиката – добро представяне. Нямам няк'ва база за сравнение, но мисля че и няма нужда – родният фен знае как да прави атмосфера на концерт. Обаче погото, смятам, всеки ще се съгласи, който се гмурна или пък гледаше сеирджийски отстрани – не беше на ниво. Особено пък на фона на музиката, която ни атакуваше. Вярно, голям задух... Иначе – мога да кажа, че песните звучаха не по-малко мощно в сравнение със студийните записи. Obituary мачкат здраво и огъват съзнанието ти като пластелин... И в дет метъла лека-полека започнахме да виждаме колосите. Вярвам – ще има и още.