Depeche Mode

Seeing The Angel

Мнения имаше много: и преди, и след. Едни не бяха отишли заради игричките на дребните спекуланти и рано изчезналите билети. Други открито се дразнеха от медийната кампания , прокламираща ‘събитието на годината’. Трети не знаеха какво точно ги изръчка, но отидоха ей така, да видят. Сещате се, че от всички изброени тези, третите, не сбъркаха. Защо ли? Заради:

1. Мащабът – никой няма право да си криви душата. Това е най-големият концерт в България, откак се помня. Дойде си голямата група и си изнесе големия концерт. Ако по време на някое от по-лиричните парчета си се огледал в морето от светлинки от запалки и телефони около теб и не ти е настръхнал вратът, значи просто не си бил там. Сори.

2. Шоуто – Хич не й се радвам на тази изтъркана и халтурна дума, но не се сещам с каква друга да определя хипер-модерната техника, която помагаше да се случи всичко по един перфектен начин, както подобава на марката DM. То не бяха светлини петнадесет вида, не беше самата сцена, издържана в ненатрапчив sci-fi стил... Да не говорим за екраните и перфектната визия по тях. Два палеца горе и за идеята да си купиш концерта на запис! За професионализмът на групата няма нужда да се говори, то се чу: без фалове, без излишни и безкрайни импровизации. Всичко хубаво е с мярка, все пак...

3. Музиката – ако не сещаш за нито едно парче на Depeche Mode, вината си е изцяло твоя. Над тридесет хиляди, обаче, си бяха научили урока и си попяха (кой наум, кой колкото му гърло държи) не един и два хита. Тук е и моментът да отбележа, че на събитието имаше хора на възраст от пет до шестдесет и пет години и това определено не е евтино жонглиране с думи. Облечени от-до в черно метъли и бонбонено розови каки си потанцуваха на половината от последния албум на групата, и не само. Пиковите моменти определено бяха класики като Home(жестоко изпълнение на Мартин Гор!), In Your Room, I Feel You, да не говорим за smash-овете Personal Jesus, Never Let Me Down Again или пък Enjoy The Silence, когато всеки един се сля с всеки друг и, о, да, нищо нямаше значение... На това ревностните и начетени християни май му викат откровение, да знаеш.

4. Dave Gahan – помни ми думата, един ден обаятелният фронтмен ще е в историята на рока редом до Keith Richards от Rolling Stones и до Bono. Неповторим на сцената, артистичен, но и искрен. Не му устояхме и ние, какво да се прави. Раздаде се до премаляване и на този стадион. За всички момичета, пропуснали концерта: съблече се няколко пъти.

5. Вярата – че такива хубави неща се случват и у нас, а не само по света. Че има смисъл все още да вярваш в някоя и друга мечта. Че има някакъв твой си ангел, а ако няма, ти сам влизаш в ролята му. И че догодина тези, облечени в черно, ще кацнат отново тук и отново ще си говорим за любов и други тъжни работи, пеейки едни и същи песни едни на други цяла вечер. Прекрасно, а?