65daysofstatic

Спонтанните идеи винаги остават най-приятен привкус. Концертът на 65daysofstatic (клуб Ampere, Muffatwerk, Мюнхен) беше една от тези. Само няколко дни преди това бях чула групата за първи път, обаче се реши, че се е получил добър timing, пък и исках да се убедя, че тези смахнати типове наистина използват И китари. Речено сторено. След осемчасов работен ден, уеко невменяем поглед и с братчедката под ръка се стоварихме пред малкия клуб, в центъра на английската градина. До входа вдясно впечатлително бушуваше водопад със светлинки, баси. Наложи се да почакаме бая отвън, в началото се дочуваше саундчека, след това така и не разбрах защо ни държаха още дълго пред входа. За първи път попадах на младежка емо/кор/пънк/ебалиго-публика, забавни за наблюдение. Приятен клуб, добро разположение на сцената, отлична видимост, без бекстейдж, хехе. След задължителното минаване през бара се размазах пред сцената и така изгледах/изслушах подгряващата група. Matt Borloff. Всъщност един доста надъхан чичко + басист и барабанист, които успяха да предложат добре стегнат сет от протяжен рок/блус, моментни изблици на патосна агресия и приятни шумни импровизации. След първите 2-3 парчета обаче подхода започна да се повтаря. След това настъпи още една продължителна пауза, докато залата се напълни с не повече от 60-70 души, наоколо прескачаха като луди двама от персонала, в последствие разбрах, че става дума за такива величия като звуковия техник на групата Avalon John (overworked and underpaid) и Dave (maverick filmmaker), хахаха! Както и да е.

Нямах никаква представа какъв ураган ще ме връхлети. Зазвучаха първите секунди на интрото и веднага разпознах началото на Drove Through Ghosts To Get Here, настръхнах. Пичовете се качиха на сцената, електронните бийтове все повече нагнетяваха градацията, буквално виждах как всеки един от тях, награбил кой китара, кой бас, едва го свърта на едно място. Последва експлозията и в първия момент помислих, че тези чешити са решили да се изпотрепат, та и нас заедно с тях. Имах чувството, че са забравили какво е гравитация докато се хвърлят от единия до другия край на сцената, обаче без нито веднъж да се засрещнат. Шаш! Басиста веднага скъса струна и как успяваше да нацели останалите читави остана необяснима загадка. Всичко това стана само за няколко секунди и докато се усетих вече стоях само на една крачка от сцената с увиснало чене, опитвайки се да не пропусна нито един звук от този убийствено мощен нойз, каскади от китарни рифове и угнетяващо прецизно драмяскане на барабаниста, който май имаше парни чукове вместо ръце. Първото парче свърши, фронтмена (не вокалист, 65dos нямат нужда от вокалист!) представи групата, ние с братчедката разменихме ужасено-възхитени погледи и сета продължи с I Swallowed Hard Like I Understood. От тук нататък усещането започна да приема форми, вибрациите влезнаха под кожата, цялото внимание беше приковано към сцената и това, което се разиграваше на нея, а имено - безжалостно и цялостно себеотдаване на всеки един от музикантите. Без да имам представа точно в каква последователност се изредиха парчетата Hole, Retreat! Retreat!, Await Rescue, 23kid, Climbing On Roofs, Aren't We All Runing, Mean Low Water... Инструментите се сливаха със семплите и помещението не се изпълваше от звуци, то преливаше. Човек усещаше как музиката го сграбчва, притиска. Енергията удряше директно в главата и краката, беше невъзможно да останеш на едно място в следствие на прескачащия ритъм. Барабанистът Rob наистина се справи. Справи се да възпроизведе на живо, едно към едно ненормалната ритмика, с която 65dos толкова впечатляват в албума си. Една голяма част от публиката, в състояние средно между объркване и наслаждение, поемаше това облъчване със затворени очи.

Вечерта приключи с Radio Protector, към този почти невъзможен звуков колаж се прибавиха и красивите клавирни мелодии, които обезоръжаваха, но същевременно и парализираха. Всичко приключи някак изведнъж, групата се оттегли, само че поради липсата на бекстейдж се натръшкаха малко по-встрани от сцената. Никой нямаше намерение да ги пусне да си отидат веднага. Разбира се, че излезнаха за още едно парче. Veni, Vidi, Vici! А най-важният въпрос на вечерта все пак се оказа: How did fountains work before electricity?