Paradise Lost

Предполагам, че в някои черни хроники, по-голяма част от репортажа за това събитие ще е отделена на станалото 'преди' и 'след' концерта, но понеже тук все още гледаме много цветно и шарено на света...

По нечии несъстояли се сметки всичко трябваше да започне някъде около 19:30, т.е. тиганите Suffer H и Кълн да си свършат работата и да ни загреят подобаващо. Сценарият обаче се разви по съвсем друг начин - хората се събираха пред зала Христо Ботев, а вратите си оставаха затворени. Излишно е да споменавам какви колоритни шайки и образи огласяха целия Студентски Град, всичко все повече заприличваше на футболен стадион И така почти цели два () часа. В последствие така и не стана ясно каква е била точната причина да се пили по нервите на 2500 души (по официални данни). Така едва малко преди 21:00 започнаха да пускат обезверелите фенове, разбира се само през една врата.

Излишно е да споменавам в каква бясна еуфория бях, след като се шмугнахме в залата, а вече звучаха началните рифове на Don't Belong. Усещане все едно си успял в последния момент да се хванеш за сърцето, преди то да изскочи. Постепенно успях да си проправя път напред, но установих, че голяма разлика в звука няма - ужасно думкащ бас, потъващ вокал - калпава работа. Но какво значение имаше това, след като всяка песен се знаеше наизуст, мелодиите ме изпълваха докрай, усещах упойката във всяка една пора по тялото... а и виждах русите къдрици на Nick Holmes. Превес разбира се имаха парчета от последния, юбилеен албум, което не попречи залата да се оглуши от редица химни от близкото и по-далечно минало на тези несъизмерими гиганти. Последва Erased, а след нея прекрасните, всепоглъщащи Grey, Mystify, Red Shift, за да се продължи с носталгичния залп, който заля всякакви осезания и представи за времето. Hallowed Land, преливаща се в Enchantment ме разчувстваха до сълзи. Истинска сантименталност, която омаломощава, завърта главата и ти се иска да се размажеш, падайки назад... ако не бяха скачащите хора отзад и отпред размятащите се коси тип hyper ventilation - изобщо идилия! И като че ли все още неубедени в екзалтацията на залата Paradise стовариха върху главите ни True Belief и As I Die, една след друга!!! Съвсем неусетно и вече на ръба на реалното се изнизаха No Celebration, For All You Leaved Behind, завършвайки сета с емблематичната One Second. Всъщност мисля, че на всеки му дойде доста неочаквано края в този момент. Повечето стояха в шок, включително и аз. Имаше само едно нещо, което можеше да се направи - да се изкарат Paradise Lost на бис! Шума, виковете, крясъците бяха бесни! Всички от групата бяха явно впечатлени и поласкани. Зазвучаха акордите на още една любима песен от Draconian Times ерата - The Last Time, след това пилотния сингъл от последния албум Forever After, откровено думаджийския трепач Over The Madness! Така и не изсвириха любимото ми парче от последния албум (Accept The Pain), но кой можеше да предположи, че ще завършат със Say Just Words () - хмм, всъщност Марто и тези, които бяха следили плейлистите от предишни концерти Но ето и тя приключи, обаче публиката все още я тресеше луда еуфория. Никой не искаше да се примири с факта, че тук ще настъпи окончателният завършек. Беше като да ти дръпнат вече започната бира от ръката. Тогава зазвуча Mouth. Беше невероятно! Не само защото малко преди концерта точно Believe In Nothing се завъртя няколко пъти за надъхване.

Ярко впечатление ми направи невероятно одухотвореното поведение на групата - да, тук все още си говорим за същите мрачни и мълчаливи англичани. Сравняйки сценичното им присъсвтие в София с това по време на концертите им в Германия (на които съм присъствала), нямаше как да не се забележе раздвижеността на групата, желанието им за контакт с публиката, това че следят движението на масите пред тях с такова любопитство. А след като Nick Holmes подаде микрофона си към всички нас на As I Die само си помислих: what the fuck?!

След концерта излезнах преродена! Доживях, Paradise Lost в България! Ари, амин!