Pyogenesis

Pyogenesis е от типа банди, които се поддават трудно на бързо категоризиране, просто защото имат бая дълга и разнообразна история, изтъкана от множество музикални метаморфози. Доста време изтече преди да осъзная, че групата, чието симпатично поп видео въртяха някога по „ММ“ (иде реч за „You drive me around“) е с далеч по-сериозна дискография и претенции, отколкото ми изглеждаше тогава. След едно злополучно гостуване на Sea of Black през 2016 г., когато напълно неочаквано иначе прекрасния до този момент звук направо се спихна, а пияни хора се поклащаха с бутилки вода около музикантите и злощастно изпуснатия им кратък сет по време на Sofia Metal Fest ’22 (не разчитайте на 204 за следобедни концерти!), на 02.12.2022 дойде най-сетне моментът, в който да гледам тяхно самостоятелно шоу насред София.

Поради обичайното си закъснение не успях да чуя повече от няколко песни от подгряващата банда Velian, предшествана от нашумелия диджей Eric Hutchense. Въпреки това, първите оставиха добро впечатление у мен с няколкото свои парчета, които представляваха стегнат метъл с различни влияния, издържан в актуалната смесица от гърлени вокали и мелодични припеви, а за втория разбрах едва в деня на концерта.


След края на сета на Velian, бяха необходими около 20 мин., за да бъде приготвена сцената за основната банда, което ми даде възможност да се огледам в залата и да установя със съжаление оскъдната бройка фенове в нея. Факт е, че това е второто гостуване на групата в рамките на 7 месеца, но и наличието на не повече от 150-200 човека в голямата зала на МТ5 не бе особено окуражаващо. Въпреки прокрадващите се мрачни мисли, насочих вниманието си към сцената, където Pyogenesis тъкмо заемаха местата си под звуците на епичното интро на “Every man for himself and God against all” от албума „A kingdom to disappear” (2017). Припявайки си първите стихове от началния куплет, усетих подкрепата на още около 10-15 човека в различни части на залата, което даде едно обещаващо начало на концерта. Някъде в далечината съзирах Mad Hamish, застанал на своя пост на мърчандайза, надаващ по едно ухо към сцената. Последваха скоростни и подчертано метъл ориентирани парчета като “Steam Paves its way (The Machine)” от „A century in the curse of time” (2015), както и “Through the Flames” от “Sweet X-rated nothings” (1994). За пореден път ми направи впечатление отличния контакт, който фронтменът на бандата Flo Schwartz поддържа с публиката – след всяка песен има по някоя реплика или откровена закачка, че даже и цяла история. Видима е добрата спойка между него и новото попълнение – китариста Фабрицио, с които явно се забавляваха, докато изпълняваха песни от всички стилово разнообразни периоди на бандата.

Междувременно, разходката из дългата дискография на групата продължи с парчета от почти всички албуми на бандата. Сантименталността се носеше из въздуха и пичът до мен неусетно си припомни как е било на всеизвестния им първи концерт у нас през 1999 г. в НДК (когато са звучали много по-поп, отколкото сега). Не ни се спестяват още готик класики от „Sweet X-rated nothings“ (1994) и „Ignis Creation“ (1992), нито даже доста по-мелодични залитания с лек неометъл привкус като „Undead“ и едноименната песен от третия им албум „Twinaleblood“ (1995) или “Blue Smiley’s Plan” от “Unpop”(1997).


В името на бликащото стилово разнообразие групата подпъхва тук-таме и парчета от актуалната си трилогия, представяща тяхната трактовка на ранната модерност на западните общества или, казано другояче, разходка из steampunk света на албумите им излезли между 2015 г. и 2020 г. „Blaze my northern star“, „A Kingdom to disappear“ и тяхната любима (по собствените им думи) „I have seen my soul“, която бива изпълнена точно преди края на официалната част от сета. Всеки от стилово обособените периоди на бандата има своите фенове и това се усети по отделните агитки сред публиката припяващи само на любимите си парчета. Самият Flo реши да нажежи допълнително атмосферата като в началото на песента директно слезе сред публиката заедно с китарата си и даде възможност на всеки фен да го потупа по рамото или директно да запее редом с него.

Ето, че след около 90 мин дойде ред на биса, като за целта музикантите направиха нестандартен ход, канейки дамите от Gwendydd, с които разделиха сцена половин година по-рано на Sofia Metal Fest, за да изпълнят последните 3 парчета. Още една приятна изненада поне за мен бе сетлистът им, който се оказа променен във финалната си част спрямо последните им 4-5 концерта. Това само затвърди усещането, че Pyogenesis са група, която се стреми да направи всяко свое шоу малко или повече уникално, съобразявайки го с местната публика.


След заключителното пънкарски закачливо “Don’t you say maybe”, хората лека-полека се разотиват, но не всички – няколко десетки души се скупчват около щанда със сувенири на бандата и търпеливо изчакват да се появят членовете на цялата банда, което и се случва съвсем скоро. Последен се появява Flo, който за сметка на това е впечатляващо търпелив и любезен, докато обръща внимание на всеки един фен независимо дали иска автограф или го чака само за бърз лаф. Аз пък вече усещам как ставам нетърпелив за следващия им концерт на родна почва.