LIVE REPORT
Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
A Place To Bury Strangers
Надали група като A Place to Bury Strangers се нуждаят от специално представяне: нюйоркчанското трио, сформирано от Oliver Ackermann преди почти 20 години набра популярност със своите досегашни 6 албума, като гостуването в средата на март тази година бе третото им в София след 2013 и 2015г. Този път бях твърдо решен да не „потретя“ предишните си грешки, така че почти веднага щом разбрах за концерта реших да се снабдя с билет за концерта на 17.03 в столичния клуб Mixtape5.
Озовавайки се пред клуба се смесих с още 20-30 човека, като веднага ме споходи странното усещане да бъда отново сред много хора, при това в считана доскоро за „опасна“ близост. Минути преди концерта да започне осъзнах, че този лайв на APTBS щеше да е по-специален дори само поради концертната ми диета през последните няколко месеца и липсващите медицински маски по лицата на посетителите. Може би затова още с влизането в клуба подуших някъде там криещата се и позабравена тръпка от предстоящо музикално изпълнение в реално време, заедно с още стотици други хора – нещо, което бе естествена част от живота ни, но се наложи да изчезне за известно време и ето, че сега същата ми ръкомахаше иззад ъгъла. Зала „Б“ на клуба се пръскаше по шевовете още докато берлинските нойз-поп постпънк герои Plattenbau подгряваха публиката подобаващо със своите насечени уейв електронни композиции, само за да щипнат лекичко слуха ми, напомняйки му, че е попаднал отново в среда, която би могла да му нанесе вреди, но и да го погали подобаващо. След края на приблизително 40-минутния сет на немската банда, се натъкнах на познат агент от тежкия софийски ъндърграунд, който проверяваше тапите си за уши в тоалетната и го попитах на майтап дали нещо подобно е наистина нужно, за да се наслади човек на концерта на APTBS, a той ми отговори лаконично: „О, да! Направо ще те разкъсат без тапи“. Тази реплика само ми напомни по-късно колко наивно съм се чудил на определението „най-шумната банда в Ню Йорк“, което ми се стори твърде претенциозно първия път.
След още 15-20 мин. минали в приказки и мотаене около малката зала на клуба, дойде време да проверя всичко от гореизложеното, тъй като APTBS се качиха на сцената в обновения си състав. Още първите няколко минути ми дадоха да разбера, че е много вероятно слухът ми никога повече да не бъде същият – десетките ефекти, през които Акерман прекарва своята електрическа китара, редом с баса и барабаните на John и Sandra Fedowitz представляват страховита в своята сила и разнообразие комбинация от звуци за всеки слухов орган, че и мозъчна кутия. Съвсем скоро след това усетих, че ще бъде достигната степен на шум, при която даже закоравял работник, режещ асфалт по цял ден без виброфони би искал да понамали всячески силата му след като се е изправил лице в лице с нойз рока на APTBS. Проблемът ми в тази секунда бе, че хем нямах подобна възможност, хем и не исках, защото от сцената се лееха парче след парче, докато публиката се опитваше хипнотично да храносмели гъстата атмосферична звукова стена, която Оливър и компания иззидаха пред нас. Някъде тогава успях да разпозная “Let’s see each other” от тазгодишния им албум See Through You, поради леките й танцувални заигравки, но след това отново бях грабнат от мощното звуково течение.
След всепомитащата тежест на първите няколко парчета всяко следващо започна да се усеща като бавно наливане на разтопена стъклена вата в ушните ми канали, докато тази звукова течност не замести все по-слабата ми мозъчна дейност, а приемникът започна да дава заето. През останалото време долавях неизброимите прорязващи китарни ефекти на Акерман да преминават първо през ушите ми, а после и през всяка една клетка на тялото ми, което сякаш започна да вибрира в синхрон с инструментите на групата, без това ни най-малко да бе съгласувано с мозъка ми. На Hold On Tight положението стана подчертано танцово, като групата не правеше никакви значителни паузи, при които малката зала приютила трицифрен брой хора да започне да се усеща като твърде тясно пространство. До края на концерта феновете на по-старите им неща чуха утвърдилата се Keep Slipping Way, а някъде там прозвучава и самата Ocean от 2009г., което бе истински подарък за мнозина от феновете.
Някак неусетно премина този приблизителен час и концертът приключи без специални уговорки, бисове и т.н., може би защото всеки бързаше да започне издирването на избягалия си още в началото на концерта слух. Важното бе, че след подобно преживяване усмивката и жаждата за още музикални приключения се бяха завърнали, компенсирайки отчасти настъпилата временна слухова инвалидизация, което успях да разчета по още много други лица. Мислено си обещах, че другия път наистина ще използвам тапи, но и ще бъда още по-напред в публиката, докато се взирах в постепенно опразващата се зала, приютила поне за кратко APTBS и техните малко, но верни фенове. Докато бандата прибираше инструментите на своята звукова вакхалания, с която ни дари така любезно в тази иначе спокойна четвъртъчна вечер, се сетих, че някой ми бе споменал за това, че Оливър Акерман е основател на базираната в Бруклин компания за китарни ефекти Death by Audio. Разхвърляните по сцената ефекти ме впечатлиха с броя и силата си, потвърждавайки за всички присъствали на този концерт, че името на фирмата не е било избрано случайно. Остана да се надяваме, че за следващото гостуване на APTBS няма да се наложи да чакаме още 7 години.
Надали група като A Place to Bury Strangers се нуждаят от специално представяне: нюйоркчанското трио, сформирано от Oliver Ackermann преди почти 20 години набра популярност със своите досегашни 6 албума, като гостуването в средата на март тази година бе третото им в София след 2013 и 2015г. Този път бях твърдо решен да не „потретя“ предишните си грешки, така че почти веднага щом разбрах за концерта реших да се снабдя с билет за концерта на 17.03 в столичния клуб Mixtape5.
Озовавайки се пред клуба се смесих с още 20-30 човека, като веднага ме споходи странното усещане да бъда отново сред много хора, при това в считана доскоро за „опасна“ близост. Минути преди концерта да започне осъзнах, че този лайв на APTBS щеше да е по-специален дори само поради концертната ми диета през последните няколко месеца и липсващите медицински маски по лицата на посетителите. Може би затова още с влизането в клуба подуших някъде там криещата се и позабравена тръпка от предстоящо музикално изпълнение в реално време, заедно с още стотици други хора – нещо, което бе естествена част от живота ни, но се наложи да изчезне за известно време и ето, че сега същата ми ръкомахаше иззад ъгъла. Зала „Б“ на клуба се пръскаше по шевовете още докато берлинските нойз-поп постпънк герои Plattenbau подгряваха публиката подобаващо със своите насечени уейв електронни композиции, само за да щипнат лекичко слуха ми, напомняйки му, че е попаднал отново в среда, която би могла да му нанесе вреди, но и да го погали подобаващо. След края на приблизително 40-минутния сет на немската банда, се натъкнах на познат агент от тежкия софийски ъндърграунд, който проверяваше тапите си за уши в тоалетната и го попитах на майтап дали нещо подобно е наистина нужно, за да се наслади човек на концерта на APTBS, a той ми отговори лаконично: „О, да! Направо ще те разкъсат без тапи“. Тази реплика само ми напомни по-късно колко наивно съм се чудил на определението „най-шумната банда в Ню Йорк“, което ми се стори твърде претенциозно първия път.
След още 15-20 мин. минали в приказки и мотаене около малката зала на клуба, дойде време да проверя всичко от гореизложеното, тъй като APTBS се качиха на сцената в обновения си състав. Още първите няколко минути ми дадоха да разбера, че е много вероятно слухът ми никога повече да не бъде същият – десетките ефекти, през които Акерман прекарва своята електрическа китара, редом с баса и барабаните на John и Sandra Fedowitz представляват страховита в своята сила и разнообразие комбинация от звуци за всеки слухов орган, че и мозъчна кутия. Съвсем скоро след това усетих, че ще бъде достигната степен на шум, при която даже закоравял работник, режещ асфалт по цял ден без виброфони би искал да понамали всячески силата му след като се е изправил лице в лице с нойз рока на APTBS. Проблемът ми в тази секунда бе, че хем нямах подобна възможност, хем и не исках, защото от сцената се лееха парче след парче, докато публиката се опитваше хипнотично да храносмели гъстата атмосферична звукова стена, която Оливър и компания иззидаха пред нас. Някъде тогава успях да разпозная “Let’s see each other” от тазгодишния им албум See Through You, поради леките й танцувални заигравки, но след това отново бях грабнат от мощното звуково течение.
След всепомитащата тежест на първите няколко парчета всяко следващо започна да се усеща като бавно наливане на разтопена стъклена вата в ушните ми канали, докато тази звукова течност не замести все по-слабата ми мозъчна дейност, а приемникът започна да дава заето. През останалото време долавях неизброимите прорязващи китарни ефекти на Акерман да преминават първо през ушите ми, а после и през всяка една клетка на тялото ми, което сякаш започна да вибрира в синхрон с инструментите на групата, без това ни най-малко да бе съгласувано с мозъка ми. На Hold On Tight положението стана подчертано танцово, като групата не правеше никакви значителни паузи, при които малката зала приютила трицифрен брой хора да започне да се усеща като твърде тясно пространство. До края на концерта феновете на по-старите им неща чуха утвърдилата се Keep Slipping Way, а някъде там прозвучава и самата Ocean от 2009г., което бе истински подарък за мнозина от феновете.
Някак неусетно премина този приблизителен час и концертът приключи без специални уговорки, бисове и т.н., може би защото всеки бързаше да започне издирването на избягалия си още в началото на концерта слух. Важното бе, че след подобно преживяване усмивката и жаждата за още музикални приключения се бяха завърнали, компенсирайки отчасти настъпилата временна слухова инвалидизация, което успях да разчета по още много други лица. Мислено си обещах, че другия път наистина ще използвам тапи, но и ще бъда още по-напред в публиката, докато се взирах в постепенно опразващата се зала, приютила поне за кратко APTBS и техните малко, но верни фенове. Докато бандата прибираше инструментите на своята звукова вакхалания, с която ни дари така любезно в тази иначе спокойна четвъртъчна вечер, се сетих, че някой ми бе споменал за това, че Оливър Акерман е основател на базираната в Бруклин компания за китарни ефекти Death by Audio. Разхвърляните по сцената ефекти ме впечатлиха с броя и силата си, потвърждавайки за всички присъствали на този концерт, че името на фирмата не е било избрано случайно. Остана да се надяваме, че за следващото гостуване на APTBS няма да се наложи да чакаме още 7 години.
без коментари
Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
Коментари по концерта 329 4
Включване / Регистрация