LIVE REPORT

Dopethrone & Muddy

„Знаеш ли къде мога да пратя Dopethrone да вечерят, защото в Happy са им казали, че затварят?” Поглеждам си телефона – едва 10 вечерта е. После поглеждам снимка на Dopethrone и ме напушва смях като си представя как тези великолепни канадски изроди ще се настанят на маса, а около тях чалга селяндури и кухи путки ще вечерят в уж изискана среда. Вечерта на 30 октомври е, а Dopethrone са в София вечерта преди солунския си лайв и ще се върнат пак на 1 ноември.



Dopethrone изглеждат така, както звучи музиката им – грозно и отблъскващо за неподготвените, а зад фасадата се крие емоция и сила. Затова и съпортът за втория им концерт в София е абсолютно адекватен. Muddy не са излизали на сцена от близо три години, защото бачкат здраво по първия си албум, който ще излезе в началото на идващата година. Сещам се за думите на басиста им Викс в ефира на радио Тангра Мега Рок, докато се търкалях пиян в студиото: „Правим грозна музика, защото искаме на хората да им е гадно. А щом се кефят, значи им харесва да им е гадно.”

Muddy звучат масивно. Мачкащо. Двете китари вият и ръмжат една срещу друга в мрака, Даката разцепва с ритъм и си давам сметка колко яко е тежка бавна банда да има адски добър барабанист. А Петко врещи – ту на сцената, ту скрит в бекстейджа. За пореден път – адски добро включване и вдига групата на друго ниво. Да не забравяме, че Muddy започнаха като инструментална група, преди певецът на Daily Noise Club да им се лепне като стара нашивка на разпран денимов елек.



Dopethrone нямат предисловия. Качват се на сцената, трясък и директно влитат с три парчета от миналогодишния Transcanadian AngerSnort Dagger, Planet Meth и Tweak Jabber. Именно с него Джули се върна в бандата като гост вокалист в Miserabilist – чуваме и нея, но по-натам. Парчетата им и на живо са като звучни шамари, от които ти пищят ушите. Данннн! Данннн! И врясъци от Джули и Винс върху плътния ритъм на Шон и Вик. Няма момент, в който пред сцената да не се клатят глави – с коси, без коси, с изцъклени погледи, изпънати жили. Цялата банда Church of Destiny е чинно отпред и се смазват от куфня. Крещят текстовете. Някой е наредил десетина шота Jagermeister и черпи бандата. Джули се налива с водка и бира от картонени чашки. Винс вади бутилка уиски и разлива ту върху себе си, ту върху главите ни, в опит да ни напълни гърлата. Крещя уиски.



Tap Runner, Dark Foil. Шумно, грозно, бавно. Това е блус. Много тежък и много грозен, но шибан блус. Много обичам да слушам слъдж метъл на живо. Пардон, slutch! Потна музика, стърже в ушите и в душата. Ритъм, с който сърцето вкарва тласъци кръв на пулса. Преди няколко дни на концерта на Dimholt се усещам, че не ми се куфее – на бързата музика предпочитам да гледам и попивам. Тук обаче е бавно. Парчетата те блъскат като непрогледни тежкотоварни вълни от мазут. От кръста със засилка. Пот и уиски по мен, пред мен, под мен. Някой се хвърля на стейдж дайвинг, стъпва ми на главата. Smoke! Drink! Die! Scum Fuck Blues. Хвърляме се пак напред. Китарите режат плът. Ритъмът блъска в гърдите. Как си отива гърления врясък на Джули с тая музика. Всички сме кал, слушаме тиня.

Събуждам се днес в 10. Болят ме кръстът и гърбът. Мириша лошо. Добре ми е. Отварям бира…
коментари [0] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Толерантност е способността да превърнем различията помежду ни в свързваща сила.
Батето