LIVE REPORT

In the royal hall of the Crimson King

Преди 12 години Кирето буквално ме заведе на концерта на Robert Plant & The Strange Sensation в Каварна. След като бях закъсал с кинтите между две работи, той просто купи билети за концерта и каза „Отиваме”. Пак някъде тогава ми пусна за пръв път King Crimson и онемях. Мислех си, че не харесвам прогресив рок, а се оказа, че не съм харесвал прогресив метъл. През ноември, докато дебнехме датите от турнето за 50-ата годишнина на King Crimson, Кирето пак купи билетите и на 20 юни летяхме до Лондон, за да видим най-голямата и важна прог банда в Royal Albert Hall. Излиза, че благодарение на Кирето съм бил на два от най-великите концерта в живота ми.



На 19 юни вечерта трябва да предам едно интервю за Esquire. Спя малко повече от 4 часа и в 10:30 сутринта съм на летището. Кацаме в Станстед към 1 следобед местно време, към 3 сме в Лондон. Лондон е град, който искам да видя от 10-11-годишен. Заради книгите, които съм чел, заради музиката, която слушам, заради историята на града, заради филмите, заради Викторианската епоха. Заради Шерлок Холмс. Автобусът влиза през северната част на града и пълзи към центъра. В началото са по-бедни, работнически квартали. Очарователни с двуетажните си къщи от червени тухли с малки дворчета, подредени от двете страни на улицата. Колкото повече се приближаваме към центъра, толкова по-красив става градът. Но е плавно, няма резки контрасти. Наближаваме центъра, а преди да слезем на Падингтън, минаваме през Бейкър Стрийт и да, през прозореца вдясно виждам музея на Шерлок Холмс (и дълга опашка по тротоара), а точно до него е магазин с меморабилия на The Beatles, наречен “Yellow Submarine”.

Слизаме и цепим към Кенсингтън Гардънс, част от Хайд Парк. Същият парк, в който започва историята на King Crimson и техния първи концерт на 5 юли през 1969, като откриваща група за The Rolling Stones. Докато вървим из парка стигаме до статуята на Питър Пан – същата бронзова статуя, която краси обложката на Pilgrims Progress на Kula Shaker. А на главната алея е паркиран кремав почти стогодишен Ролс Ройс, който обаче е лъснат и поддържан, все едно сега е 1920 година. В него продават сладолед. Вероятно звучи наивно, но разходка из лондонски парк е едно от нещата, за които съм мечтал от малък. И се чувствам толкова добре, че клякам до алеята, за да проведа разговор с любопитна катерица.

Стигаме до Royal Albert Hall – сградата е строена преди 150 години, а е напълно реновирана преди 15. Красива, орнаментирана, червена Викторианска фасада с много входове, на два от тях продават мърч. Рано е, концертът ще започне в 19:30, а сега е едва 17:00. Време е за бира. Google Maps ни подсказва къде има пъбове – единият е съвсем наблизо, през две пресечки. И е препълнен с ухилени и шумни английски чичовци с тениски на King Crimson. Никакъв шанс да се доберем до бира и ядене. Следващият е The Gloucester Arms и е супер. Два ейла по-късно се връщаме към залата. Фоайето е пълно – предимно с над 50-годишни господа. Влизаме в залата, сядаме и едва тогава се оглеждам. Внушително е твърде слаба дума. Royal Albert Hall е архитектурно и акустично великолепие, носещо духа на епохата си и събрало спомени от величието на 150-годишната си история. Тук през 1877 Рихард Вагнер сам диригира оркестъра си. През 1911 концерт изнася Сергей Рахманинов, а през 1933 Алберт Айнщайн провежда своята „Среща с Айнщайн”. През 1969 Pink Floyd свирят в Royal Albert Hall и получават забрана повече да изнасят концерти вътре, след като от сцената гърмят топове, декорите са заковани с пирони, човек с костюм на горила тича между седалките, а Рик Райт свири на органа. Същата година Frank Zappa & The Mothers of Invention изнасят двучасов концерт в залата. Concerto for Group and Orchestra на Deep Purple е записан в тази зала, както и лайв албумът Experience на Jimi Hendrix. Единствените два официални видеоконцерта на Cream също са снимани в Royal Albert Hall – прощалният им от 1968 и риюниън лайвовете от 2005. Самите King Crimson са свирили за последно в Royal Albert Hall през 1995.

Седя в удобната седалка, чудейки се защо са я направили подвижна и може да се върти около оста си на около 75 градуса наляво и надясно, преди да видя как хората просто се извъртат, за да направят път на минаващите. Червен плюш, топло кафяво дърво и позлатени орнаменти се простират и издигат на десетки метри над нас, а тежка кралскосиня завеса покрива органа и сцената, подредена за събитието. Таванът е смайващо високо, а от него висят дифузиращи дискове от фибростъкло, окъпани в мека виолетова светлина и инсталирани през 60-те години, за да подобрят акустиката. А акустиката… няколко минути след началото на концерта осъзнавам, че не съм чувал по-добър звук на живо никога.



Докато седя и попивам атмосферата, осъзнавам, че от известно време зад себе си чувам българска реч. Кирето се обръща и директно се запознава с дамата и господина зад нас. Обръщам се и аз, за да се представя и се ръкувам с Максим Бехар и съпругата му. Оказва се, че са от няколко дни в Лондон и до момента са гледали концерти на Род Стюард, Fleetwood Mac и The Temptations, а аз се чудя на ум какво по-точно търсят тогава на този лайв, след като очевидно си падат по беззъбата естрада на 60-те и 70-те. Само че избухват аплодисменти и се обръщам към сцената. Гласът на Фрип прозвучава на запис и учтиво ни съобщава, че ще пътуваме заедно през 50-годишната история на King Crimson и снимки и клипове не са желателни, благодаря. Едва когато Тони Левин започне да снима в края на концерта, можем да го приемем като сигнал да сторим същото. Прибирам телефона в раницата и го забравям до антракта.

От шест години King Crimson свирят във формация, която включва трима барабанисти като авангард на състава и четирима (или петима) музиканти зад тях. Барабанистите се настаняват – Гавин Харисън, Джеръми Стейси и Пат Мастелото и си предават ритъма – Харисън започва, Стейси продължава, а Мастелото поема, сменяйки по един тон всеки път, когато дръм щафетата стигне до него. След това засвирват заедно, запълвайки със звук всяко кътче на залата и вниманието ни, а след това се включват и останалите – Мел Колинс на саксофон и флейта, Тони Левин на бас и Чапман стик, Джако Джакчак на китара и вокали и седнал както винаги на стол в края на сцената – Робърт Фрип, човекът King Crimson.

Това, което винаги ме е карало да се връщам и да слушам пак и пак тази група, е неповторимият ѝ подход към музиката. Не просто прогресив рок, а безспирно изследване на музиката и инструментите. Независимо дали са ранните им поетично-лирични опуси, носещи чара на звученето от онази епоха, все по-експерименталните 70-арски албуми, с умишлено изкривени и атонални пасажи, търсещите, едновременно чисти като звук, но в никакъв случай стерилни като усещане три албума от 80-те или почти алтърнатив-метълските късни издания; понякога смущаващи в експеримента на музиката, винаги има нещо, което ги обединява, онази частица свръх талант, усет, подход, което превръща една истински добра група в абсолютна институция, стил сама по себе си. 50 години това име е автономна област в експерименталната музика, безкрайното поле на Робърт Фрип за търсене, опипване и представяне на музика с оригинално звучене, с почерк; музика едновременно за осмисляне, но и за чувстване. Никога не съм чувал стерилност или маниерничене в King Crimson, а Фрип ми е като ексцентричен гений, който няма никакво желание да се съобразява с другите – те някак се оказват задължени да приемат неговите формули и теореми.

Концертът се завърта така, че обхваща всеки период на King Crimson, макар и да не може да закачи всеки албум. Повече от приятно ме изненадва фактът, че чувам най-много парчета от два от любимите ми техни албума – In the Court of the Crimson King и Discipline. Групата им е вдъхнала съвременен пулс и сега дори петдесетгодишните драматични опуси The Court of the Crimson King и Epitaph са с пространно звучене, кристален звук и сякаш повече плътност и тежест. Джако не е най-добрият вокалист, пял в King Crimson, но тембърът му е в посоката на Уетън и Белю, а солата му са достойни за групата. Любопитно е, че Фрип почти не солира, а само щрихира основната линия на парчетата, като едва два пъти се включва в кратки дисхармонични сола. Солиращите инструменти са барабаните. И комбинацията от трима изключителни перкусионисти (един от които – Джеръми Стейси, нерядко посяга към клавишите на синтезатора), които ту се редуват в ритъма, ту рязко го променят или редуват синхронно барабанене с пасажи, в които свирят различни фигури, които обаче не създават безразборен шум, а привличат вниманието и изпълват залата със звук и обем. Плътна носеща основа, върху която се редят щрихите на саксофона, китарите и баса.

След около 80 минути идва време за антракт. Слизам до тоалетната и се опитвам да подредя току що чутото и видяното. Вълнението е преминало и остава само истинската наслада от музиката и желанието да видя и чуя още, да попия още, да се оставя тези седем възрастни господа в костюми да ме развеждат из тяхното разбиране за музика. Сядам си обратно на седалката и чувам как Максим Бехар споделя, че май тази музика му е „малко хард”. Ами да, King Crimson нямат припеви и не стават за пляскане в такт. А в този си аранжимент и с този състав, песните наистина звучат доста метъл. Но ми се иска да имам възможността, която тези хора имат да посетят концерт от чисто любопитство, само защото са в града и са чували името. Не завиждам, пожелавам си го.

Втората част е не по-малко интензивна. Отново започва с няколко минути барабани, които преливат в лиричното интро на The Letters от Islands (1971), преди песента да изригне в дръм и сакс експлозия. През целия лайв няма дълги моменти на спокойствие - песните се сменят динамично от лирични в експлозивни, като водещ е ту неравноделният и блъскащ троен ритъм, ту отделни солиращи инструменти. Вниманието ти е приковано към сцената и музикантите на нея. А те не контактуват с публиката, освен чрез инструментите си, но не оставят впечатление за хлад и дистанцираност – напротив, има нещо адски топло в динамиката на концерта и това постоянно люшкане между пиеси от различните епохи на групата, смяната на темпото, експресивността на всеки от тях. Разменени погледи, тук таме някоя усмивка и се впускат в поредния музикален вихър. Изключително красиво, силно, въздействащо.

Starless е на финала, за десерт. Втората ѝ част е абсолютна лавина, тотален музикален грохот с плътната стена от барабани, които са като неравноделна градушка върху тента, под която си се скрил от бурята, а тя вие истерично около теб със саксофон, изкривени през ефекти китари и плътна бас линия. Край. Поклон. Слизат. Светлината в залата не светва, а сцената продължава да пламти в червено. Връщат се и директно, без раз-два, без зададен тон, ни хвърлят в 21st Century Schizoid Man. Звучи чудовищно силно. С три сета барабани е все едно съм попаднал в машинното отделение на гигантска стиймпънк машина, газеща из минирано поле. Изпотявам се от челния сблъсък с музиката. След това се усещам, че съм стиснал облегалката пред мен и се опитвам да не куфея. Брутално яко е на живо. King Crimson на по-малко от десет метра пред мен – един толкова личен концерт, че сам си завиждам и малко ми се завива свят от опита да го осмисля. Максим Бехар и жена му са си тръгнали преди биса. А King Crimson се усмихват, помахват ни, Тони Левин снима, правим по няколко снимки и ние. Бил съм на няколкостотин концерта от 1995 досега. Вероятно доста стотин. И този е един от най-хубавите.
коментари [0] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: А всъщност стойността на една мисъл никак не зависи от искреността на човека, който я изказва.
Лорд Хенри ("Портретът на Дориан Грей" - Оскар Уайлд)