Ден 2

Събуждам се късно, отпочинал, доволен и готов да попивам Берлин, улиците, хората и... бирите му. Якото е, че далеч не са само лагери. Взимам душ, хапваме с Данчо и домакинът ми ме води из готиния квартал Prenzlauerberg, пием кафе, бири и се навираме в два магазина за музика (Божо, 80-арските и 90-арските албуми на Nick Cave на плочи по 16,50 евро!), а слънцето припича готино и никак не ми се юрка. Съответно се отправям към Astra Kulturhaus чак към 4 следобед, два часа след началото на фестивала. Изпускам Travelin Jack, Moaning Cities и Sun and the Wolf, но пък съм в Берлин за пръв път от 26 години и никак не ща да изтърва самия град. Сделката ме устройва. Хващам края на Heat и 70-арския им хеви рок ми идва дюшиш с първата бира.

Измъквам се на двора за още една (bitte, ein Weihenstephaner – такъв немски бързо се учи) и пак се намираме с гърците. Разказват ми за първите банди, пием бири и се пускаме към фоайето да гледаме Kamchatka. Отново готин олдскуул рокенрол, перфектен за бира. Гледах ги за пръв път преди 6 години във Виена и по едно време се измъквам да се слея с тълпата и да попия още слънце.

Малко преди края на сета на шведите обаче се насочвам към главната сцена – свирят Acid King и нямам никакво намерение да пропускам и един техен тон. Тон ли? Да, в тежест. Бавни и лепкави китарни рифове, пулсиращ бас и барабанен грохот – тежкотоварен дуум от американското трио. Lori изглежда поостаряла, без обаче това да се отрази на музиката. Acid King наскоро издадоха първи албум от 10 години насам и в 45-те минути, в които са на сцена удрят и 3 парчета от Middle of Nowhere, Center of Everywhere. Ако не си го чул още, действай веднага. Клатим глави в съглсен синхрон, вдишваме и издишваме дуум с много, много китарен фъз. Да!

След Acid King пънкът на Dirty Fences тотално не е моята бира и отивам да пикая по случая. За 2 евро една едра леля ти рисува сърчице на ръката и пикаеш цял ден колкото ти мехура иска, Навън пък са отворили още будки за ядене, че предната вечер вурстовете свършиха преди Orange Goblin да излязат на сцената. Сега има вегански павилион със супи и салати, мошни бургери с бекон, лук и люти чушки и сергия с шоколади (и десетки метъли със слепени, покафенели бради около нея). Сгъвам един Satan Spezial, люшвам бирата наведнъж, за да потуша чушките и скачам обратно в голямата зала, където Ufomammut тъкмо си включват усилвателите. Новият им албум Ecate е звяр, а на живо е истинско чудовище.

Poia, Urlo и Vita смазват със саунд и се къртят от куфеене, германците в публиката приличат на бълбукаща лава под червените светлини, а звукът е такъв, какъвто исках да е в София. Не, че в Mixtape 5 е слаб, но имах нужда да ме болят гърдите от тътена на бандата. И тук е така. Бучи и мачка, а рифовете и тоновете тежка психеделия ми напомнят на Pink Floyd. Доста извратен и брутален Pink Floyd. Подът вибрира и ми гъделичка ходилата през дебелите подметки. Ufomammut лекуват дюстабан. Пот се стича и от бандата, и от феновете, и от тавана. Трябва пак да им направим лайв в София!

Този път се нахендрям най-отпред във фоайето, за да погледам и да снимам Brutus. И те се обръщат към 70-арския хеви рок и се опитват да се наместят там, където крачат банди като Witchcraft. Музиката е прилична, но вокалите са слаби и бързо губя интерес. Замъквам се към шатрата с мърчъндайз и си намирам диск на Baby Woodrose. Супер! В следващия момент чувам рев и някой ми се хвърля на врата – Miguel от Bushfire! След секунди цялата банда е наоколо и отиваме да търсим Bill. Не е трудно да го намериш – двуметровият мъжага се е подпрял до една пейка, ръкомаха, разливайки бира и разправя поредните (не)бивалици пред най-красивото момиче, което съм виждал напоследък. Изревава като ме вижда и пита какво правя тук. „Ами, кефя се, пиша, снимам. А ти, освен че утре ще пееш?” – „Бизнес!”, хили се гръмогласно и ми показва купчина тениски. Пием по няколко бири, запознават ме с новия им барабанист и отиваме пак пред главната сцена, за да видим Brant Bjork и неговите Low Desert Punks.

За трети път ще гледам Brant Bjork на живо и макар и да не съм фен на албумите му, всеки негов лайв ме удря в сърцето и ми разказва приказки от космически пустни. Пустиняк бе! Този път обаче е различно. Новият им албум Black Power Flower не ми излиза от телефона от месеци и нямам търпение да го чуя на живо. Скачам във фото пита и се курдисвам точно пред Brant Bjork. Започват лежерно, с кратък трипаджийски джем, преди да влязат в Stokely Up Now. Стига толкова снимки – мятам се обратно зад оградата и се вливам право в качамака. Крауд сърфингът е освежаващ спорт (адаш, апаратът още е окей)! Следва Controllers Destroyed. С колегата по пого куфеем от глезените. Първите 15 секунди на това парче са всичко, което липсва в 60-те минути на 13 на Black Sabbath и Rick Rubin. Изцеден съм от телесни течности, Brant Bjork & The Low Desert Punks си тръгват и се зареждам с (поредна) бира в ръка пред малката сцена, където гледаме Conan.

При тях положението е мрак и крясъци – дуум в тежка форма. Само че в главата ми е още протяжната пустинна китара и си припявам Hey! Do you feel it?, докато доглеждам британците спокойно от по-задна линия. Тръгвам си и се разбираме с Bushfire за съботни бири, а исполинът от Riff Fist, пред който дори Bill се губи, обещава да донесе подаръци (Иване, имаш поздрави). Хващам трамвая и се блъскам в главата защо, дееба, не взех телефона на русата мацка. Дано я мярна довечера...