LIVE REPORT
Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
Jozef van Wissem, Ambient Folklore
Шшшшт. Тихо.
Започна тазгодишното издание на Аларма Пънк Джаз.
И то как: в два поредни дни холандският минималист Jozef van Wissem свири в Първо Студио на БНР и в Петното на Роршах в Пловдив. Ще разкажа накратко за столичното случване.
Запознахме ви донякъде с философията на човека с лютнята, а който беше слушал албумите и саундтраците му, е усетил и силата. Как например няколко ноти на старинен инструмент могат да спасят цял филм. И наистина могат да бъдат дори само няколко ноти. Но всичко с времето си.
Намираме се в, пред, около студиото, билети за пенсионери няма, но има изложба на пъстри картини, лек хаос, абстрактни пластики, чиято художествена стойност ще се въздържа да коментирам са подпрени до витрини в соц стил като стари рамки за легла. Май всъщност са стари рамки за легла. И всичко това е пропито със спомени и въображаем прах. Уместно място да се слушат вехтите звуци на старинен инструмент, нищо че van Wissem вече рядко си свири бароковите пиеси... Ей такива неща могат да ти се завъртят в главата, преди да осъзнаеш, че единственото старинно нещо, което ще чуеш, е мъртвият език, съживен в средновековните песни на Ambient Folklore.
Вибрациите, събудени от Петър Делчев и Евгени Чакалов, се сливат с разкошния глас на Таня Йосифова. Акустиката в студиото е чудесна и няма значение къде си. Всички са застинали. Няма въртене на ученическите столове, няма коментари. Van Wissem застава централно зад публиката и се заслушва. Ambient Folklore обещават албум до месец. Има редица формации със средновековно звучене (оксидентално и ориенталско), но само трима души да постигнат такава атмосфера е впечатляващо. Кратка пауза ни дели от още по-изчистен звук.
Jozef van Wissem е малко над петдесет на теория. На практика е безвременен, също като музиката си. Пиесите биват много дълги, много кратки, преливат една в друга и заличават усещането за начало и край. Имената им могат да са изречения, могат да бъдат и само една дума, културните и религиозни конотации се сипят като дъжд. Блажената тишина между нотите се разгръща зад затворени клепачи в истории. Двойка изпълнява нещо като ритуален танц с ръце в бекграунда. Безшумно. Хипнотичният звук на специалната му лютня дори няма нужда от усилватели, сякаш всички са замрели. Странно е как толкова семпли и деликатни звуци могат да заглушат жуженето на ежедневния хаос в главите на хората.
Van Wissem става и тръгва сред хората. Дърпа струните на десетина секунди: и това е повече от достатъчно. Прави някой и друг бис, чуваме пиеси разработвани за и с Jim Jarmush, както и нещичко от предстоящия филм The Erotic Fire of the Unattainable на Emilia Ferreira.
Приключваме, главата ми все още резонира. Хвърлям едно око на сета, разгърнат като книжка на подиума.
Заглавията са се наредили като авангардна поезия възникнала самостоятелно в природата. Последователността разказва история. Честна дума.
Изглеждаше ето така:
lux divinitatis
how you must have
suffered
where you lived and what
you lived for
apology
repentance is never
finished
our hearts condemn us
he is hanging by his shiny
arms his heart an open
wound with love
after we leave
invocation of the spirit
the mystery of heaven
temple dance of the soul
nothing stands between us
love destroys all evil
only lovers left alive
once more with feeling
love is a religion, the great
joy the joy that never ends
hearts of the sons in
templum dei human form
erotic fire
Доста неща не мога да си обясня: как този човек успя да накара хората да слушат, вместо да шумят? Как тези струни отекват в съня ми дни по-късно?
А всъщност понякога няма значение.
Шшшшт. Тихо.
Започна тазгодишното издание на Аларма Пънк Джаз.
И то как: в два поредни дни холандският минималист Jozef van Wissem свири в Първо Студио на БНР и в Петното на Роршах в Пловдив. Ще разкажа накратко за столичното случване.
Запознахме ви донякъде с философията на човека с лютнята, а който беше слушал албумите и саундтраците му, е усетил и силата. Как например няколко ноти на старинен инструмент могат да спасят цял филм. И наистина могат да бъдат дори само няколко ноти. Но всичко с времето си.
Намираме се в, пред, около студиото, билети за пенсионери няма, но има изложба на пъстри картини, лек хаос, абстрактни пластики, чиято художествена стойност ще се въздържа да коментирам са подпрени до витрини в соц стил като стари рамки за легла. Май всъщност са стари рамки за легла. И всичко това е пропито със спомени и въображаем прах. Уместно място да се слушат вехтите звуци на старинен инструмент, нищо че van Wissem вече рядко си свири бароковите пиеси... Ей такива неща могат да ти се завъртят в главата, преди да осъзнаеш, че единственото старинно нещо, което ще чуеш, е мъртвият език, съживен в средновековните песни на Ambient Folklore.
Вибрациите, събудени от Петър Делчев и Евгени Чакалов, се сливат с разкошния глас на Таня Йосифова. Акустиката в студиото е чудесна и няма значение къде си. Всички са застинали. Няма въртене на ученическите столове, няма коментари. Van Wissem застава централно зад публиката и се заслушва. Ambient Folklore обещават албум до месец. Има редица формации със средновековно звучене (оксидентално и ориенталско), но само трима души да постигнат такава атмосфера е впечатляващо. Кратка пауза ни дели от още по-изчистен звук.
Jozef van Wissem е малко над петдесет на теория. На практика е безвременен, също като музиката си. Пиесите биват много дълги, много кратки, преливат една в друга и заличават усещането за начало и край. Имената им могат да са изречения, могат да бъдат и само една дума, културните и религиозни конотации се сипят като дъжд. Блажената тишина между нотите се разгръща зад затворени клепачи в истории. Двойка изпълнява нещо като ритуален танц с ръце в бекграунда. Безшумно. Хипнотичният звук на специалната му лютня дори няма нужда от усилватели, сякаш всички са замрели. Странно е как толкова семпли и деликатни звуци могат да заглушат жуженето на ежедневния хаос в главите на хората.
Van Wissem става и тръгва сред хората. Дърпа струните на десетина секунди: и това е повече от достатъчно. Прави някой и друг бис, чуваме пиеси разработвани за и с Jim Jarmush, както и нещичко от предстоящия филм The Erotic Fire of the Unattainable на Emilia Ferreira.
Приключваме, главата ми все още резонира. Хвърлям едно око на сета, разгърнат като книжка на подиума.
Заглавията са се наредили като авангардна поезия възникнала самостоятелно в природата. Последователността разказва история. Честна дума.
Изглеждаше ето така:
lux divinitatis
how you must have
suffered
where you lived and what
you lived for
apology
repentance is never
finished
our hearts condemn us
he is hanging by his shiny
arms his heart an open
wound with love
after we leave
invocation of the spirit
the mystery of heaven
temple dance of the soul
nothing stands between us
love destroys all evil
only lovers left alive
once more with feeling
love is a religion, the great
joy the joy that never ends
hearts of the sons in
templum dei human form
erotic fire
Доста неща не мога да си обясня: как този човек успя да накара хората да слушат, вместо да шумят? Как тези струни отекват в съня ми дни по-късно?
А всъщност понякога няма значение.
коментари [0]
Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
Коментари по концерта 310 4
Включване / Регистрация