Metal up Burg-Ass!

Малко повече от 10 години минаха от последния дет-фест в Бургас и точно 15 от последния такъв на открито (не броим проваленият опит през 2000). Тогава там имаше сцена, имаше публика – морският град беше люлка на ъндърграунд екстремизма в България. Постепенно нещата заглъхнаха поради ред обективни и субективни причини. А тази година Бабата, с помощта на Шиваров, Тошо Сепултурата и още една торба юнаци и бургаски активисти решиха да върнат към живот нещо, познато като фестивал на мъртвешкия метъл. Дали успяха?

Обявеният хедлайнър по нищо не отстъпва от тези от края на 90-те. Ъндърграунд олдскуул дет метъл шайката на бившия El Cochino от Pungent Stench (както и лидер на титаничните Hollenthon, записал и участие в доста приятния маршъл индъстриъл проект Kreuzweg Ost) Martin Schirenc – тяхно кръвожадие Zombie Inc. Сещам се, че на Hysteria ’98 гледахме Darkseed – доста забравена днес готик/дарк метъл банда от Германия. Така че, в това отношение нямаме промяна (изключвайки личната ми симпатия към всичко, свързано с Martin).

Този път обаче има още две чужди банди – гръцките Pantera wannabes Shock Absorber и холандските кораджии Get Some! Това вече е ново. А от наша страна – пъстра китка метъл любимци. Ама наистина. Отново паралел с време оно.

Минутки след 3 следобед на сцената са Death Squad и без да им пука особено, че я има 30 души освен колегите им наоколо, я не, бухат корави пестници, а феновете постепенно се посбират. На сянка! След реновацията на Летния театър, високо над всички седалки, та чак до козирката на огромната сцена, е опъната голяма тента. Няма пек, дъжд също не би попречил. Супер, време е за пиене. Наливният Туборг нещо не ми влиза, но виж, Джак за пет е екстра. Един голям! Обслужва ни дуо от бармани Mixtape 5 – Строежа – готино е чувството същите типажи, дето те напиват зимата в София, да ти наливат в гърлото и лятото в Морската. Я, на пулта е Андро от Mixtape 5. Супер!

Claymore заместват Wartime. Нареждат се на сцената, излиза новият вокалист, влачи меч, окичва го пред барабаните, забиват... и си ебало меча! Русенци не са мръднали на йота от типичното си звучене. От жегата ли, ранния час, безличния метъл, но тотално ми доскучават... Докато не забелязвам, че имат клавирист. И то какъв! Пичът вдясно стърчи зад двуредов синтезатор, облечен в нещо, което подозрително прилича на хибрид между реферска блуза от 60-те години и сватбена риза на оркестриращия йоникаджия, черен панталон и подскоци като истеричен епилептик под серия токови удари. Без грам подигравка, смях се от сърце, благодаря за веселбата!

Няма как да не се оглеждам и да не трамбовам между редовете. Толкова много познати лица, забравени приятели, откъснати от време и пространство! Чисто статистически вероятно съм разменил повече поздрави и прегръдки, отколкото песни чуваме сумарно за десетте часа в Летния. Бахти кефа, като на Нова Година!

Obsidian Sea изплуваха съвсем скоро ей тъй – ненадейно, изненадващо събитие за сцената у нас. Чист, класически дуум метъл. Единствената такава действаща българска банда, при това страхотна. Трима са, басът на Ивайло бучи тоолкова приятно, много му подхожда морето на няколкостотин метра отзад. Забиват първо парче, второ... прекъсва звука от левите колони. Оправят го, губи се централното. Засвирват последна песен и изведнъж чуваме много по-ясно гласът на Антон, първите банди са изтеглили кофти шанса върху тях да се намества звуковата техника. Няма как – не е лично, а логично. Готино е, че след сета им немалко души ги налазват и сипят похвали – изненадани повече от приятно от триото.

Иде ред на Coprostasis. Истински грайнд-ташак. Никой не го ебе за нищо, най-малко групата. Пичовете излизат със сламени шапки, Коцето е и по сини джапанки-стиропорки, които след грух-два време излитат в посока небитието. И музиката им е не по-малък майтап. След плажа в екaрисажа – песен за морето, онова нещо и другото отзад. Останалите не отстъпват. „Еее, тия много ме разтвариха”, споменава ухилен авер и отпива солидна глътка бира, която изплюва секунда по-късно със смях, когато от сцената полита поредната джапанка. Мощна копро-агитка се е събрала в тесняка между предните седалки и сцената. Мошват, доколкото могат, куфеят, докато пият... градусът се покачва, климатичният така или иначе е high. Време е и ние.

Obsidian Sea са отмъкнали бутилка Old No.7 и събират кротка задруга до кенефа. Бахти, колко бързо свършва това уиски! А човеко(?)потока е постоянен. Вече има над 300 души публика. Уви, толкова киснат и отвън, с пластмасовите бутилки и горят вътрешности с топли градуси.

Scapegoat са на сцената, примъквам се отпред да ги гледам. Стари любимци, няма как. И звучат все така добре. Евала на пичовете, че пак събраха бандата, макар и с доста различен от 90-те състав. Shadow Over Insmouth и Грузинеца от Necromancer удря вокално рамо. Поглеждам сцената – всичко е като по старому. Поглеждам публиката, гледам разветите гриви, черни тениски, камуфлажни гащи, дънковите елеци, полуголите, скачащи хора – виж, това е вечно и неподвластно на никакви фактори като време, социо-икономични условия, политическа карта или глобално затопляне. Метъл! Мило ми става и отивам радостно да разменя някой друг лакът със себеподобни.

Corpse са от Плевен и са една от най-старите ни класически екстремни бригади. Не точно моят тип музика, но не мога да отрека, че звучат адски яко. Като изключим кратките проблеми със звука и при тях, но вече сме свикнали. А и поредният Джак се разхожда из организма, в компанията на кака Мери. Нека ни е зле!

Ха, двама юнака си разделят един чифт очила, за всеки по тъмна лупа и хващат Ицо от Vrani Volosa за снимка. Двама други се състезават на бягане с препятствия – в случая скачане през редовете от облегалка на облегалка. Кой казва, че спорта ни е чужд?

Satan Is My Bitch са една от най-интересните ми банди на Sea Of Black. И не само защото Бабата е основният двигател на фестивала. Мощен рокенрол груув, малко стоунър, малко садърн, понеделнишки суперблус в събота. Полубългарско-полухоландският бенд е пред нас и пращи рошави жици, а Бабата напъва гърло, ревем с него в прекрасен олигофреничен дует и всичко е супер. В един момент той обявява, че ще има кавър. И то какъв! Pilot The Dune на култовите Slo Burn. Бабич, пръднах лайно! И сами си налагат вето и си тръгват след едва 4 песни, за да има повече време за останалите банди. Пичовско отношение и язък. Нищо, следващият път пак самостоятелно.

Get Some! свирят хардкор съвсем по правилата. Здрави са, забиват здраво, проблемите със звука вече са изчистени, има щастие. За мен също, отвън са ми донесли кенчета Guinness, напускам полесражнието и отивам за глътка ирландска радост.

Center не са свирили в Бургас от Spirit-a през 2011. Издадоха и дебюта тази година. Бургаските жичкаджии са гладни за инструменталните им трипове. Четиримата излизат и в стегнат сет ни люшват в рифово-мелодичните си люлки и куфеем, куфеем, куфеем. Чуваме и новото парче, с работно заглавие Stoner – чист стоунър си е, да. И финал с „хита” Sun Delivery. Дидо е с тениска на Vrani Volosa, Ицо цял ден се влачи с тишърт на Center. Давай, давай, ти си шампион!

На Shock Absorber много им се иска да са Pantera или Lamb Of God. Или поне нещо между тях. Здраво забиват, вокалиста подскача, прегъва се, тича, плюе като глистав, дере се, има хъс. Подаряват им време за още две песни. Едната е кавър. Drag The Waters и Pantera. Публиката вече е към 450 души (толкова си и остава и докрай), повечето се юрват напред (няма спъване, само пого), летят дългокоси тикви, празни чаши, виждам една прекрасна бирена парабула от втори ред към пулсиращата маса отпред, която се влива с плисък в потни телеса. Красота!

The Revenge Project са лидери в родния техничен дет. Безапелационна свирня, стегнат саунд, много енергия от Max Pain и безкрайното му гърло – няма как, отпред кипва, хората се блъскат щастливо, зачестява и стейдж дайвинга. И тук идва проблема с ръбовете от охраната. Гардеробчетата в черни тениски явно не са виждали метъл концерт и решават, че това поведение е недопустимо. След като блъсват злобно няколко души обратно между седалките, двама-трима по-неиздържали метъляги скачат и започва въргал. Един от феновете е завлачен настрани и изяжда няколко шута, преди Златин и Стафа да хвърлят китарите, а Докера да хукне да разтървава мелето.

След няколко минути разправии се стига до консенсус – групите свирят, феновете имат право да скачат от сцената, но да не преминават границата, начертана от мониторите. Веднага следва демонстрация на преимущество, разходки от няколко полуголи фена, една силно татуирана девойка подкарва скейт по отвоюваната територия, а Revenge продължават сета си.

Минава 10, време е за малко по-различна стихия. Любимците Vrani Volosa излизат на сцена с поредния гост-китарист, този път е Асен от Dimholt. Забиват Heresy, Слънце, Rivalry, публиката пее, та се къса. Идва страхотен подарък – Night Breathing Fear, чисто ново парче, което ще влезе в третия албум на бургазлии и звучи убийствено. Завършват традиционно: „Готови ли сте за корабокрушение?” и се размятаме организмено пред пейките.

Идва zombietime! Австрийците Zombie Inc. наистина изглеждат като изпълзяли от филм на Ромеро. Чудесен грим, маски, кървища, поклащане, ръмжене, дрес код - комбинезомби – разкошна гротеска. И класически дет метъл, с брутално добро звучене. Martin Schirenc е страхотен фронтмен, сее лафове за зомбита, мозъци, спомени за предишен живот, през който е идвал в България с друга група, хвърля парчета кърваво месо в публиката (всъщност, напоена в червена боя хартия), обявява ни за изключително вкусна тълпа и реве ли реве песни от двата албума на Zombie Inc. Свирят весели некрохитове като All Corpses Are Bastards, Homo Gusticus, We Must Eat! и реално гледаме истинско хорър рок шоу по всички канони.

Доста след полунощ е, когато зомбитата си тръгват след един бис. А настроението в Летния театър е толкова яко, че хората масово се мотаят вътре, пият, пушат, реват (Йебаньеее!) и хич не им се тръгва. Дълго чакан празничен метълизъм, умиляващо е, наистина. И когато групички от дългокоси и татуирани силуети се отправят към афтърпартито в Бар Без Име, към Хуя на Морската, апартаменти и купони, куцукайки си мисля ухилено колко яка идея осъществи Бабата със Sea Of Black Festival. Което май отговаря на въпроса от първия абзац. И по-късно, докато си лафим над бутилката, той обещава: „Ами, аз вече го планирам на стратегическо ниво за догодина.” Стискаме палци!