LIVE REPORT
Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
Срещата с цилиндъра от сънищата
GNR са ми лапешка слабост, кво да направя, още ги слушам и още ми харесват за разлика от други трепети от 90-те, които са ми омръзнали. Не само на мене ми е ясно, че горецитираният пасаж от собственото им творчество* описва голяма част от непосредственото минало и актуалното настояще на „Най-опасната банда в света”**. За Гънс е писано и говорено толкова много, че няма смисъл да описвам взривопасния чар на надрусаните отрепки, създали един от най-вечните Rawknroll албуми – Appetite for Destruction, още по-малко пък да се спирам на цялата боза около разпърдяването на групата и скандалите между Аксел и останалите – най-вече Слаш.
И ето че съдбата предложи на такива като мен интересен подарък и възможност за паралелно преживяване – да видим и чуем тези двамата герои на живо, но не заедно, а последователно в рамките на по-малко от 8 месеца. Няма да крия, че фаворитът ми винаги е бил пичът с цилиндъра и неизменния убийствен Les Paul. Един от любимите ми китаристи и със сигурност един от тези, на които съм искал да бъда сред публиката на концерт. Някога там в ученическите години дори сънувах, че тоя къдрав урод е дошъл на гости у нас, седи в хола на дивана, говори ми нещо, вече не помня какво, тогава не го знаех много английския :D... Знам, инфантилно и глупаво признание, което никого не интересува, но все пак на 4 февруари най-после го дочаках да ми свири почти в „двора”, на 10 минути пеш от настоящето ми местообитание.
Няма да описвам парче по парче какво се случи в зала Фестивална – да разказваш за музика е все едно да описваш полов акт. Ако на теб ти е харесало, няма гаранция, че друг/другият/другата/другите са изпитали същото – дори по-скоро е ясно, че осезанията са били различни. Е, има редки случаи на масов „оргазъм”, когато всички обезумяват от кеф и се прегръщат кой с когото хване, но шоуто на Слаш не е от тях или поне не от начало до край.
Хич не обичам да мрънкам колко гаден е бил звукът, но в случая няма как да го пропусна. Това беше един от факторите, дето ми попрецака кефа от срещата с цилиндъра – не че кеф нямаше, но най-вече на неравномерни порции и моменти, в които над боботещата мазня успяваше да пробие оня звук, който само чичо Сол Хъдсън е способен да изтръгне от Gibson-a. Тези мигове все пак не бяха толкова малко – да спомена например няколкоминутното лирично отклонение в средата на Rocket Queen и култовото интро на Sweet Child o’Mine заедно с още по-великото соло след това, предшестващо хоровото запяване Where do we go, Where do we go now от страна на хиляди в тая зала, която за пореден път се убеждавам, че не става за музика на живо. Значи, готино е като цяло, само през повечето време трябва да си „настройвам” ушите, за да разбера к\'во точно се случва на сцената. И хайде, докато парчетата на Guns n\' Roses някак си ги възстановявам по памет, тъй като са се врязали толкова неизличимо в дървената ми кратуна, то актуалният албум на Слаш Apocalyptic Love (изпят от Майлс Кенеди и изсвирен съвместно с The Conspirators – същите, които забиха и в София), не ми е чак толкова познат.
А песните от него заеха все пак по-голямата част от сетлиста. Откриващото концерта Halo, нетипично-епичното за бай Хъдсън Anastasia и да речем You\'re a Lie успяват да задействат „алармата” в главата ми, другите неща, издадени през 2012-а май съм ги чувал, ама не мога да ги чуя. Трябва да призная, че все пак в мазнята на „Фестивална” Майлс Кенеди звучи добре и успява да пробие през сплесканата „интонационна среда”, дори не ме дразни, за разлика от записите. Поначало нещо не успях да го харесам тоя пич, не че няма глас - напротив, ама не е моята бира. Много epic shit, заеби.
Не само на мен все пак ми стана готино, че Конспираторите и Кенеди изкараха заедно с магическия цилиндър от сънищата на практика половината дебютен албум на Гънс – освен споменатите парчета получихме Nightrain и Mr Brownstone още в началото за загрявка, а Welcome to the Jungle и Paradise City бяха оставени за бис. 6 парчета от Appetite for Destruction, нито нота от творчеството след това – това чекнахме в графата GNR след понеделнишката вечер. А когато подкараха и Slither на Velvet Revolver, изтрещях, но това беше единствената вметка за тази част от кариерата на Слаш. Имаше и парче на проекта му от 90-те Snakepit. И ето че пак в крайна сметка тръгнах да изброявам парчета – сигурно за да имам „доказателство”, че съм бил там. Не, че ми трябва.
И така, какво сочат резултатите от „паралелното преброяване” - Аксел с група наемници под името Guns n’Roses или Слаш с поддържаща банда, която покри по нещо от всяка точка в музикалния си път? Не очаквах да го кажа, но ако съм честен, по-зареден си тръгнах от Националния стадион миналото лято. Вярно е, че човекът, дето лицето му се вижда по-рядко от слънчево затъмнение, така си флиртуваше с Les Paul-a, че поне няколко пъти ми пусна мравки по гърба. Цялостното представление на оня с каубойската шапка над рижата коса и бандата му от клонинги все пак беше по-добро. НО! И двете конфигурации са вял заместител на разрушителната сила, която формираше тандемът между двамата навремето, подкрепени от Дъф Маккаган и Изи Страдлин (за барабаниста ми е все едно дали е Стивън Адлър или Мат Соръм). Няма ли поне трио от споменатите калпазани заедно на сцената, липсва съществена част от един от най-силните „отбори” в историята на рокенрола изобщо.
За край ще спомена още един идиотски сън от младините си – навремето получих „видение” в спящо състояние как Гънс са се събрали и изнасят концерт в... читалището в Старо село. Знам, че счупих тъпомера вече, но го споделям, само за да установим, че това да стане е долу-горе толкова голяма, колкото тази оригиналните GNR да излязат заедно и да срутят сцената в която и да е произволна точка на тази планета – т.е. клони към нулата. Въпреки всичко оная тръпка си остава, а фразата
просто няма да се случи. А пък Слаш показа, че тоя „призрак” живее в него далеч отвъд GNR и че е готов да заразява света с него още дълго време.
* - част от текста на Pretty Tide Up от Use Your Illusion II, за който не знае или не се е сетил.
** - така се нарича еба ти яката книга на Мик Уол от сп. Керанг за ранните години на групата.
*** - част от текста на Ghost от дебютния албум на Слаш, изпята на запис от жестокия Иън Астбъри, поднесена и на българската публика.
Снимките са на Никола Петрас от RockliveBG
Once there was this
rock n’roll band rolling
on the streets…
time went by
and it became a joke…
GNR са ми лапешка слабост, кво да направя, още ги слушам и още ми харесват за разлика от други трепети от 90-те, които са ми омръзнали. Не само на мене ми е ясно, че горецитираният пасаж от собственото им творчество* описва голяма част от непосредственото минало и актуалното настояще на „Най-опасната банда в света”**. За Гънс е писано и говорено толкова много, че няма смисъл да описвам взривопасния чар на надрусаните отрепки, създали един от най-вечните Rawknroll албуми – Appetite for Destruction, още по-малко пък да се спирам на цялата боза около разпърдяването на групата и скандалите между Аксел и останалите – най-вече Слаш.
И ето че съдбата предложи на такива като мен интересен подарък и възможност за паралелно преживяване – да видим и чуем тези двамата герои на живо, но не заедно, а последователно в рамките на по-малко от 8 месеца. Няма да крия, че фаворитът ми винаги е бил пичът с цилиндъра и неизменния убийствен Les Paul. Един от любимите ми китаристи и със сигурност един от тези, на които съм искал да бъда сред публиката на концерт. Някога там в ученическите години дори сънувах, че тоя къдрав урод е дошъл на гости у нас, седи в хола на дивана, говори ми нещо, вече не помня какво, тогава не го знаех много английския :D... Знам, инфантилно и глупаво признание, което никого не интересува, но все пак на 4 февруари най-после го дочаках да ми свири почти в „двора”, на 10 минути пеш от настоящето ми местообитание.
Няма да описвам парче по парче какво се случи в зала Фестивална – да разказваш за музика е все едно да описваш полов акт. Ако на теб ти е харесало, няма гаранция, че друг/другият/другата/другите са изпитали същото – дори по-скоро е ясно, че осезанията са били различни. Е, има редки случаи на масов „оргазъм”, когато всички обезумяват от кеф и се прегръщат кой с когото хване, но шоуто на Слаш не е от тях или поне не от начало до край.
Хич не обичам да мрънкам колко гаден е бил звукът, но в случая няма как да го пропусна. Това беше един от факторите, дето ми попрецака кефа от срещата с цилиндъра – не че кеф нямаше, но най-вече на неравномерни порции и моменти, в които над боботещата мазня успяваше да пробие оня звук, който само чичо Сол Хъдсън е способен да изтръгне от Gibson-a. Тези мигове все пак не бяха толкова малко – да спомена например няколкоминутното лирично отклонение в средата на Rocket Queen и култовото интро на Sweet Child o’Mine заедно с още по-великото соло след това, предшестващо хоровото запяване Where do we go, Where do we go now от страна на хиляди в тая зала, която за пореден път се убеждавам, че не става за музика на живо. Значи, готино е като цяло, само през повечето време трябва да си „настройвам” ушите, за да разбера к\'во точно се случва на сцената. И хайде, докато парчетата на Guns n\' Roses някак си ги възстановявам по памет, тъй като са се врязали толкова неизличимо в дървената ми кратуна, то актуалният албум на Слаш Apocalyptic Love (изпят от Майлс Кенеди и изсвирен съвместно с The Conspirators – същите, които забиха и в София), не ми е чак толкова познат.
А песните от него заеха все пак по-голямата част от сетлиста. Откриващото концерта Halo, нетипично-епичното за бай Хъдсън Anastasia и да речем You\'re a Lie успяват да задействат „алармата” в главата ми, другите неща, издадени през 2012-а май съм ги чувал, ама не мога да ги чуя. Трябва да призная, че все пак в мазнята на „Фестивална” Майлс Кенеди звучи добре и успява да пробие през сплесканата „интонационна среда”, дори не ме дразни, за разлика от записите. Поначало нещо не успях да го харесам тоя пич, не че няма глас - напротив, ама не е моята бира. Много epic shit, заеби.
Не само на мен все пак ми стана готино, че Конспираторите и Кенеди изкараха заедно с магическия цилиндър от сънищата на практика половината дебютен албум на Гънс – освен споменатите парчета получихме Nightrain и Mr Brownstone още в началото за загрявка, а Welcome to the Jungle и Paradise City бяха оставени за бис. 6 парчета от Appetite for Destruction, нито нота от творчеството след това – това чекнахме в графата GNR след понеделнишката вечер. А когато подкараха и Slither на Velvet Revolver, изтрещях, но това беше единствената вметка за тази част от кариерата на Слаш. Имаше и парче на проекта му от 90-те Snakepit. И ето че пак в крайна сметка тръгнах да изброявам парчета – сигурно за да имам „доказателство”, че съм бил там. Не, че ми трябва.
И така, какво сочат резултатите от „паралелното преброяване” - Аксел с група наемници под името Guns n’Roses или Слаш с поддържаща банда, която покри по нещо от всяка точка в музикалния си път? Не очаквах да го кажа, но ако съм честен, по-зареден си тръгнах от Националния стадион миналото лято. Вярно е, че човекът, дето лицето му се вижда по-рядко от слънчево затъмнение, така си флиртуваше с Les Paul-a, че поне няколко пъти ми пусна мравки по гърба. Цялостното представление на оня с каубойската шапка над рижата коса и бандата му от клонинги все пак беше по-добро. НО! И двете конфигурации са вял заместител на разрушителната сила, която формираше тандемът между двамата навремето, подкрепени от Дъф Маккаган и Изи Страдлин (за барабаниста ми е все едно дали е Стивън Адлър или Мат Соръм). Няма ли поне трио от споменатите калпазани заедно на сцената, липсва съществена част от един от най-силните „отбори” в историята на рокенрола изобщо.
За край ще спомена още един идиотски сън от младините си – навремето получих „видение” в спящо състояние как Гънс са се събрали и изнасят концерт в... читалището в Старо село. Знам, че счупих тъпомера вече, но го споделям, само за да установим, че това да стане е долу-горе толкова голяма, колкото тази оригиналните GNR да излязат заедно и да срутят сцената в която и да е произволна точка на тази планета – т.е. клони към нулата. Въпреки всичко оная тръпка си остава, а фразата
Kill the Ghost,
That hides
In your soul
Rock n’Roll***
просто няма да се случи. А пък Слаш показа, че тоя „призрак” живее в него далеч отвъд GNR и че е готов да заразява света с него още дълго време.
* - част от текста на Pretty Tide Up от Use Your Illusion II, за който не знае или не се е сетил.
** - така се нарича еба ти яката книга на Мик Уол от сп. Керанг за ранните години на групата.
*** - част от текста на Ghost от дебютния албум на Слаш, изпята на запис от жестокия Иън Астбъри, поднесена и на българската публика.
Снимките са на Никола Петрас от RockliveBG
коментари [3]
Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
Коментари по концерта 293 4
Включване / Регистрация