Да запълниш празнотата с метъл

Сашо: Времето за обобщения и всевъзможни годишни класации пристига със страшна сила, но нека все пак предварително споделим някои впечатления. Без претенции за обективност и без да следваме хронологичен ред.

Видяхме как Michael Gira унищожава столичен клуб пред малцина ценители само с китара и глас. В същия този клуб няколкостотин човека се изтребваха взаимно на Exodus, а един от тях дори се опита да счупи врата на фоторепортер, докато последният снимаше брадата на Rob Dukes в детайл. Отново Mixtape 5 бе домакин на първия концерт, организиран от искрено вашите Rawk’n Roll – еднодневният/едновечерен мини-фестивал на (разно)родните майстори от Smallman, Vrani Volosa и Center. Беше доста успешен (ок, това вече е съвсем обективно). Отвъд цветущите клубни преживявания се срещнахме с демоничния Nergal, чийто висок дух след всичко, през което премина, впечатлява поне толкова силно, колкото брутално-интензивните изпълнения на неговите Behemoth. Газихме в обща тиня с Jens Kidman и хората пипаха темето му като някакво магическо кълбо, докато Meshuggah сплескваха нашите и още хиляди глави, сякаш с менгеме. Slayer забиха с Gary Holt. Фестивалът в Каварна… Е, той бе пълен провал. Но тъй като не му е времето да влизаме в още детайли (сякаш и тези не бяха предостатъчно), прехвърляме поглед към така обичаната, уютна и чудесно озвучавана зала “Христо Ботев”. Защото, за добро или лошо, именно в нея се провежда заключителния концерт на 2012 за онези от вас, които предпочитат брадите си дълги, а косите – рошави. И не се кефят на Tankard.

Фреди: Мирише ми на метъл, мисля си, докато причаквам пред залата. На моменти дори насмърдява, тъй като мнозина от родното метъл между 15 и 50 са се струпали наоколо, пият бири и сегиз-тогиз ги пикаят в есенната шума. Обичам и метъл, и бира и някак си не е уместно да придирям за формите, в които се проявяват. А тази вечер предстоят много форми – за слушане, още за гледане. В бира се раждат и умират спорове за това дали е правилно траш да се слуша след дет, Kreator комерсиални ли са станали и на чий кур е придрямало изобщо.

Fueled by Fire са започнали доволно по-рано от обявеното и ги чувам приглушено отвън, в компанията на всички онези, които предпочитат да се зареждат с огнена вода пред чистия огън. Жалко, тъй като вибрациите са приятни. От друга страна пък не е лошо човек да си запази ушенцата за по-морбидни ритми.

Скоро вече сме се запасили с (нещо с цвят на) бира – подходящ лубрикант за виртуозното изнасилване на инструменти и тъпанчета, известно още като Nile. В цялото си достолепие, Karl Sanders приветства една все още не толкова плътна тълпа (засега) и отприщва нечовешки водовъртеж от звуци.

_{Не особено лирично и не особено отклонение: според древните египтяни, грешниците биват лишени от сетивните си органи (като уши, например), после ги карат да си ходят по главите и да плуват в собствените си флуиди, включително кръв, услужливо изцедена от Шезму, бог на пресата за вино.}

С: Майната му, да го даваме по същество - звукът е ужасен! Не е честно спрямо нас, не е честно спрямо вас, но не е честно най-вече спрямо Nile, чиято сила винаги е била в сложните, прецизни, казано направо - фантастични изпълнения. Независимо дали ще говорим за началната Sacrifice Unto Sebek, Kafir, заглавното ритуално зверство от Ithyphallic или актуални песни като Supreme Humanism of Megalomania, с които американците представят суровия At the Gate of Sethu - всичко се слива в един ужасяващ шум от грухтене, лай и картечните удари на George Kollias.

Ф: И така, сложни парчета с не по-малко сложни имена се леят със страшна скорост, червата ми се преплитат а ченето ми се влачи по земята. Todd Ellis някак съумява да препуска по грифа, връз който размята коса, без да се оскубе нито веднъж. Човешкият мозък е несъвместим с тази музика, освен ако не е направен на каша и изтеглен през носа. Някои избират да си го разкашкат посредством хедбенг. Други си пазим вратовете за Morbid Angel и разреждаме неврони с бира. По-непредвидливите вече са пияни и нежно прегръщат стените. А може и да греша, може би просто това е ефектът Sanders.

С: Магията е призована и все още е тук – до самия край на техничното дет метъл “жертвоприношение” – но тя е по-слаба от обикновено. Въпреки че токът спира още преди средата на сета им (за което Dallas има правилно предположение, че отнемат твърде много електричество), Nile не са същите, когато не можеш да чуеш ясно всеки звук и всяко скърцане на китарите им. Древно зло – да. Опасно зло – не и докато всичко е толкова… толкова… Размазано.

Нещата се променят с подсъзнателната атака на електронните бийтове, които внезапно гръмват в цялата зала преди излизането на дет легендите Morbid Angel, сякаш с цел да провокират асоциации към последното им издание – интергалактически заплютия Illud Divinum Insanus. Или пък да дадат подсказка за идейната насоченост на следващото, кой знае…

Ф: Хората вече са много и се вдига сериозна пушилка. Докато в друга част на Христо Ботев тренират дечица, а майките им клатят уморени крака във вибриращото от концерта кафене, ние се изправяме очи в очи с David Vincent и Trey Azagtoth. Звукът е перфектен: бре, какво можела тази зала. В безмилостно темпо, безмилостно тежко, преминаваме към едно друго равнище, където властва празнотата…. От дет метъл май ме избива на суфизъм. Така де, изпразнени от съдържание и изпълнени с музика глави. Но за това друг път. Добре, че имам кубинки да тежат, защото Morbid Angel буквално отвяват. „Морбиииид” – крещим, а Морбид мачкат. Меко казано. Показват ни как се правят нещата, с нагледни примери от цялата си дискография. И после си отиват. Чакай, алоооу, това някакъв тийзър ли беше?! Поглеждам часа – а, ама… как и къде е отишло всичкото това време? По дяволите! Не, грешка, по ангелите.

С: Важното е, че когато американците най-накрая се появяват на сцената, за първи път в България, звукът се поизбистря и, честит празник (!), няма никакъв Illud… Е, може би малко Divinum, но, извадени от цялото, в Existo Vulgore и Nevermore на практика няма нищо нередно. И, съвсем между другото, David Vincent изисква респект. С нездравия поглед, с аристократично-демоничната визия, с всяко негово движение по сцената – той я притежава, използвайки и малкото ресурси, които са му предложени, с професионализъм и страст. А това е вдъхновяващо. Също като непретенциозното присъствие на Trey Azagthoth от лявата му страна и като да бъдеш засмукан от циклона на вечни класики като Chapel of Ghouls и God of Emptiness. Концентрирайки сета си върху култовите албуми от миналото, Morbid Angel оставят публиката емоционално изцедена. Така става, когато се прекланяш пред “олтарите на лудостта”.

Ф: Не мога да мигам. Няма химикал и минерал, които да се равняват на една такава доза метъл. След това изпълнение, вече няма никакъв шанс да се кротна отзад, така че щурмувам предните редици и потропвам нетърпеливо докато чакаме продължение. От вълнение даже разлях бира и благодаря ти, непознати, който сподели с мен в този тежък миг своята. По Kreator стават чудеса.

Започва се с Personal Jesus на Cash. Нямам думи, но и нечленоразделни викове ще свършат работа. По-рано се опасявах Mille да не се лигави като в Каварна преди две години, когато всяка трета дума му беше „мошпииииит”, но след това интро нищо не може да ми попречи да се счупя от кеф. Тежък дим се стели по сцената и от него изплуват космати силуети. Mille и компания избухват сред умопомрачителен фон от демони и динозаври, изгубени души и разпадащи се тела. Чудовищният декор е в духа на зловещите начални мантри (Mars Mantra/Phantom Antichrist). Този път Mille не си губи времето с глупости и, без много много обяснения, Kreator забиват парче след парче в изтръпналите ни глави. Междувременно погото си върви и разпръсква вълни от щастлива агресия около себе си.

С: Kreator не са чужди на тази публика. И те, както побратимите им от Sodom и Destruction, ще се отбият насам при най-малка възможност. Въпреки това, след толкова техни гостувания и толкова плачевен опит, понатрупан от няколко хардкор вечеринки и, очевидно, от шоуто на Exodus (мамка му…), концерти като тазвечершния се помнят. Не заради “3D спектакъла”, нито заради неприемливия звук. Точно с началния риф на Enemy of God е поставено началото на един удивително груб, кървав мошпит, който продължава до самия край с прото-блек бръсначите Flag of Hate и Tormentor. Боли. Почти сме сигурни, че нещото, което току-що прелетя покрай нас бе MadHamish. Да, той е. Бедните роукъри… Къде се озовахме?

Ф: Е, няма как италианският немец да не се поразприказва малко („мошпииит”) докато развява знамето, находчиво обозначено като Flag of Hate. Откликваме с все така нечленоразделна радост. Мачкай! Нещото на гигантското платно зад бандата добива различна форма при всяка смяна на светлините. Човек. Бог. Демон. Девица. (Добре де, може би си измислям малко). Зад мен – потоп. Но от тела. Hordes of Chaos! Extreme Aggresion! Coma of Souls! Да, нямам предвид само, че тези парчета са свирили и не, не бяха едно след друго. Освен като усещане, де. United in Hate, преливаме плът в пот и обратно.

Богати галерии от Цветелин Кръстев: Fueled By Fire, Nile, Morbid Angel, Kreator.