Down the spine of God

So scream as loud as you can, I’m not here, I’m gone... Буквално. Изкрещях си душата пред Monster Magnet, а разумът ми си проби път през черепа и тупна право в средата на космоса, където му е мястото. Не се ли случва така винаги, когато има повод да пишем за тях тук?

Предисторията: преди много време, в една далечна галатика Иво пусна линк към God Says No и изтърси, че този албум пържи мозъка като ЛСД и сигурно има девойки, забременели от слушане на Monster Magnet. Първият ми допир с психеделичната вселена, която всички обитаваме щастливо. Първите стоунър отпечатъци, които преместват картата на живота с няколко градуса настрани и променят дефиницията за битие.

Пет години по-късно вися в Tavastia в Хелзинки и съм втория човек, който се е опнал на оградата, докато гледаме My Sleeping Karma. Останалата част от публиката си виси кротко встрани и смуче бири. До края така и почти никой друг не се разкуфява, освен първите три редици. Неразбираемо, но междувременно немците са се вглъбили в собствените си трипове, прегърбени по един и същ начин над инструментите си, строейки малки разноцветни вселени, из които никнат шарени гъбки и измеренията са доста повече от три.

Постепенно тълпата се сгъстява. Концертът е през деня по причини, известни само на собствениците на клуба, и Dave и компания изскачат на сцената в 3 следобед. Това бе и последната точна времева координата, която помня. Барабаните на Pill Shovel ме шибват право в сърцето, то пропада на поне двайсет хиляди левги под земята, долната ми челюст го последва моментално. Ступорът е пълен. Музиката, която е била смисъл толкова време, сега се овеществява на няма и два метра от мен. Бавно, но сигурно се превръщам в неясна купчина разбеснели се атоми, пръснати из вселената, докато Phil стои кротко и сериозно в левия ъгъл на сцената и пуска една-единствена усмивка през целия гиг, а Dave се хили като истинско рокенрол божество.

Сетлистът е мачкащ – нищо, записвано след 1992. Целият Spine of God. Очаквам лепкави психеделии и бавни жертвоприношения пред всички вдъхновяващи субстанции на света. Monster Magnet обаче са подли – превръщат лепкавите психеделии в рокенрол гъзария, от високооктановата, дето се взима венозно и те кара да крещиш по улиците в анархистична свобода. Смазващата като Tractor тежест на първите два албума се превръща в музика за танци, докато Dave така и не си смъква коженото яке, а останалите му кичури се развяват от две специално сложени вентилаторчета на сцената. Поза, но наша и любима, позволена, щото е чиста рокенрол фурия, а междувременно се давим в Black Mastermind. Парчетата са от началото на деветдесетте, ама настроението е взето от края им – и се хващам да си казвам, че ако бяха направили нещо от Dopes to Infinity или God Says No, щастливо щях да си разбия главата в оградата. Междувременно рокенролът се е прибрал някъде за почивка и Dave мазно и подмолно ни проповядва Zodiac Lung, а изсъсканото It’s fuck ups like you that always seem to take it all... и ти си „кво стана, лек?!”, демоните отгоре ти се хилят, плъзгаш се по гръбнака на Господ, my mind is so free, you wouldn’t believe, умираш от смях и се прераждаш и ей така всеки път, когато си на точното място в точното време и не съществуваш заради друго, освен за да си хвърлиш сърцето пред сцената, да бие в такт с Музиката, че какъв друг смисъл би могло да има съществуването ти, освен да си част от тая обща прекрасна лудост, която споява непознати от всички краища на света в една маса любов точно там? Ама наистина.

Лиричното отклонение само за минути, разбира се, докато Snake Dance не ни връща обратно в начална позиция и гъзарията не се изсипва с килограми отгоре ни. Живо изнасилване на сетивата си е да се разхождаш из толкова вселени и едва когато и бисът приключва и на път за бара се блъскам право във Phil, осъзнавам, че не се държа на краката си. „Чакам този концерт пет години и си заслужаваше напълно!”, казвам. „Радвам се”, усмихва се той, а наоколо останалите от бандата приказват с омаломощените си фенове, снимат се, раздават автографи и са по-земни от земното. „Много е готино да видиш някой да се размазва отпред така, вдъхновяващо е”, хили се Dave по-късно. „Така и трябва да бъде – защо въобще го правим, ако не ни доставя удоволствие?” Междувременно двете ми мозъчни клетки, които не са се пръснали в космоса, се топят от напрежение, осмисляйки реалността, че човекът, в чиито крака си изкрещях дробовете преди два часа, сега седи от другата страна на масата над чаша чай с хипнотизиращата си усмивка и си говорим за философия.

Ми не, не може да се осмисли.
They say we got a lifetime but that ain’t true
I will not be denied, I will not be denied...

_{Останалите снимки са в галерията.}