LIVE REPORT
Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
Tuxedomoon в театъра
Една от най-въздействащите постановки, които съм гледал. Не, спектакълът, който Tuxedomoon изнасят, не може да бъде наречен концерт, не и ако имаш глава с всички прилежащи очи, уши и съдържащият се багаж нейде между тях.
Докато слушахме 40-те минути на Трендафил и Чугра, необезпокояван от някакво движение по нея, се загледах по декорите, пръснати по сцената на Модерен Театър. Особено впечатление ми направи осветена с жълта крушка топка, с големината на надуваема такава за плаж, обсипана с тъмни петна. Към 9.15, когато Tuxedomoon излязоха пред нас в черните си костюми – достолепни и елегантни чичовци, близо до 60-тата си годишнина – и се впуснаха в Hugging the Earth, стана ясно, че това наистина е надуваема топка-глобус, а петната са контитентите.
Видяхме я ясно на големия екран, опънат централно над групата, под високата сцена, хипнотизирала за 2 часа над 250 души по седалките на театъра. Tuxedomoon в тази песен са бас, цигулка, кларинет, клавирна подложка с програмиран ритъм, тромпет, гласът на Steven Brown и втренченият, в камерата, прожектираща в реално време Bruce Geduldig – пърформънс артист, неделимо лице и участие в Tuxedomoon. Глобусът бива ритнат към обектива, респективно лицата ни срещу екрана, след това се отдалечава, свива се под тежестта на кльощавото тяло на Bruce, от когото от платното се извива ту ръка, ту торс, ту втренчено лице под рошава коса, скрито ту зад домино, ту зад пластмасова маска. А колегите му сменят инструментите, като музиката се надвесва в един миг застрашително над нас, а в следващия се разлива в почти джазови вълни, като от синтезаторния звук на 80-тарските албуми трудно се долавя спомен под живия пулс на бас китара, тромпет, саксофон, кларинет, китара, пиано и цигулка.
Самият Bruce влиза в образа на Mr. Niles – Човекът Кутия от албума You от 1987. Лутайки се безцелно с отнесена физиономия, слабичкият актьор застава пред микрофона и разказва историята как, прибирайки се от работа, се натъква на празен кашон от телевизор, като кашонът изведнъж му се струва по-уютен от собствения му дом и го отнася вкъщи. На екрана виждаме чернобели улици и спартанско жилище, а когато героят от видеото пъха главата си в кутията, от колоните се разнася премодулираният, диаболично изкривен глас през втория микрофон на Bruce Geduldig, който Воландово приветства: “Welcome home, Mr. Niles!”, а групата стърже диаболичен музикален фон, под кървавата светлина на прожекторите. И това е само един от етюдите между песните. Спектакъл...
Постепенно в парчетата се пренася синтетичния хлад на ранните албуми, но цигулката и клавишите, както и силните, ясни гласове на Steven Brown и Blaine Reininger (които сменят инструментите си с лекота през целия концерт) разказват ръждивите си истории далеч по-живи и дишащи, отколкото може да ги улови студийният запис. Експериментална музика, в която експериментът вече е съвсем творчески процес; спектакъл и пиеса, музикални етюди и нямо кино, джаз, дарк уейв и ноар в едно. Концертът се е превърнал в пътуване по късно през мъждиво осветени улички, с неясното напрежение, тежащо в тила на уплашен сам човек. Като филм по роман на Кафка, с музика от Шнитке. Атонално лутане в неизвестност и абсурдизъм съвсем до нас, току зад сивите одежди на битието. И естествено, извезано с тънко чувство за хумор и сърдечност, достатъчна за два биса.
После е пътят през нощния град към дома, отварянето на скърцащата врата и посрещането на тъмния апартамент. Welcome home, Mr. Niles!
Всички снимки на Freddie са в галерията.
Една от най-въздействащите постановки, които съм гледал. Не, спектакълът, който Tuxedomoon изнасят, не може да бъде наречен концерт, не и ако имаш глава с всички прилежащи очи, уши и съдържащият се багаж нейде между тях.
Докато слушахме 40-те минути на Трендафил и Чугра, необезпокояван от някакво движение по нея, се загледах по декорите, пръснати по сцената на Модерен Театър. Особено впечатление ми направи осветена с жълта крушка топка, с големината на надуваема такава за плаж, обсипана с тъмни петна. Към 9.15, когато Tuxedomoon излязоха пред нас в черните си костюми – достолепни и елегантни чичовци, близо до 60-тата си годишнина – и се впуснаха в Hugging the Earth, стана ясно, че това наистина е надуваема топка-глобус, а петната са контитентите.
Видяхме я ясно на големия екран, опънат централно над групата, под високата сцена, хипнотизирала за 2 часа над 250 души по седалките на театъра. Tuxedomoon в тази песен са бас, цигулка, кларинет, клавирна подложка с програмиран ритъм, тромпет, гласът на Steven Brown и втренченият, в камерата, прожектираща в реално време Bruce Geduldig – пърформънс артист, неделимо лице и участие в Tuxedomoon. Глобусът бива ритнат към обектива, респективно лицата ни срещу екрана, след това се отдалечава, свива се под тежестта на кльощавото тяло на Bruce, от когото от платното се извива ту ръка, ту торс, ту втренчено лице под рошава коса, скрито ту зад домино, ту зад пластмасова маска. А колегите му сменят инструментите, като музиката се надвесва в един миг застрашително над нас, а в следващия се разлива в почти джазови вълни, като от синтезаторния звук на 80-тарските албуми трудно се долавя спомен под живия пулс на бас китара, тромпет, саксофон, кларинет, китара, пиано и цигулка.
Самият Bruce влиза в образа на Mr. Niles – Човекът Кутия от албума You от 1987. Лутайки се безцелно с отнесена физиономия, слабичкият актьор застава пред микрофона и разказва историята как, прибирайки се от работа, се натъква на празен кашон от телевизор, като кашонът изведнъж му се струва по-уютен от собствения му дом и го отнася вкъщи. На екрана виждаме чернобели улици и спартанско жилище, а когато героят от видеото пъха главата си в кутията, от колоните се разнася премодулираният, диаболично изкривен глас през втория микрофон на Bruce Geduldig, който Воландово приветства: “Welcome home, Mr. Niles!”, а групата стърже диаболичен музикален фон, под кървавата светлина на прожекторите. И това е само един от етюдите между песните. Спектакъл...
Постепенно в парчетата се пренася синтетичния хлад на ранните албуми, но цигулката и клавишите, както и силните, ясни гласове на Steven Brown и Blaine Reininger (които сменят инструментите си с лекота през целия концерт) разказват ръждивите си истории далеч по-живи и дишащи, отколкото може да ги улови студийният запис. Експериментална музика, в която експериментът вече е съвсем творчески процес; спектакъл и пиеса, музикални етюди и нямо кино, джаз, дарк уейв и ноар в едно. Концертът се е превърнал в пътуване по късно през мъждиво осветени улички, с неясното напрежение, тежащо в тила на уплашен сам човек. Като филм по роман на Кафка, с музика от Шнитке. Атонално лутане в неизвестност и абсурдизъм съвсем до нас, току зад сивите одежди на битието. И естествено, извезано с тънко чувство за хумор и сърдечност, достатъчна за два биса.
После е пътят през нощния град към дома, отварянето на скърцащата врата и посрещането на тъмния апартамент. Welcome home, Mr. Niles!
Всички снимки на Freddie са в галерията.
коментари [0]
Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
Коментари по концерта 287 4
Включване / Регистрация