Естонски песни

След като сме си поприказвали с Лаури и симпатягите от Svjata Vatra, се пускам в залата и заедно със стария ми приятел Джак сядаме да чакаме. Началото е обявено в 9, но в часа закъснение, който прекарвам там, си проличава, че Metsatöll са изключително тачена банда, съдейки по количеството хора, които чакат кротичко. Диваците от Svjata Vatra изскачат малко след десет и прекарвам следващия час и нещо, размишлявайки над хамлетовския въпрос как тия две групи са се събрали на една сцена и какво общо има между феновете им, освен езика.

Отговор – нищо общо няма. Докато на сцената тече фолк-оргия, балтийски братовчед на Gogol Bordello, съм наобиколена от здрави засмени булки с широки рокли, пристъпящи насам-натам в неравноделен такт. Коравите естонски металяги са някъде в дъното - сигурно е под достойнството им да гледат как Ruslan подскача, сякаш саксофонът му има собствена идея за подходящо сценично поведение, как Martin на барабаните се хили с глас през цялото време и Kulno разпъва акордеона, наблюдавайки снизходително побеснелия си вокалист. Тоя тип банди хем няма как да не ги имаш за лека цигания, хем няма как да не ти станат мили. Минаваме от естрадни преработки на фолк песни към веселата истерия на Zillja Zelenen’ke, когато виждам дори някои русоляви, декорирани с шипове и кожа, очевидно верни Metsatöll фенове, да се поклащат с усмивка. След леката закачка с Kalyna Ruslan вади огньовете, подпалва острието, досега висящо до микрофона му и го размахва като украинската версия на третия братовчед на Калевипоег, а всичката публика се отдръпва метър назад. А минути по-късно, макар вече да наближава полунощ и да сме примрели от чакане за Metsatöll, викаме Svjata Vatra на бис.

Гвоздеите на програмата излизат на сцена след дванайсет и половина, когато вече сериозно медитирам върху идеята какво уважение заслужава група, която в (практически) родния си град кара феновете си да чакат три часа. На последните обаче явно не им пука особено, защото напират направо заплашително към сцената. Когато в крайна сметка Metsatöll се качват горе, имам точно две секунди да се изхиля на пернатите гащи на Лаури, защото после момчетата започват да свирят.

Безкомпромисен, мощен метъл. Дори някой да е бил заблуден от саморъчно направените инструменти, от въпросните пернати гащи или от лигнята на Svjata Vatra, идеята, че ще слушаме просто по-тежък фолк, изхвърча като крехка девойка от пого пред Vrani Volosa още в първата минута. Музиката е убийствено тежка, а нежните фолк-елементи се долавят само в моментите на затишие. Vaid Vaprust ни дава момент да си поемем дъх и да се спогледаме, озадачени от силата, която се стоварва отгоре, но после... Огньовете отново пламват отстрани, коси се размятат пред сцената, а Lauri и Marcus застават един до друг, единият с китара, другият с гайда, протягат повелително ръце и се държат като древни естонски крале, ако такива някога бяха съществували. Не, не е смешно. В този момент, на това място, е правилно. Пеят за собствената си история, на собствения си невъзможно труден и красив език, свирят на инструменти, повечето от които правени със собствените им ръце. Смисълът на това, което Lauri каза по-рано „пеенето на естонски докосва нещо у всеки естонец. Ние сме малка нация и имаме комплекси като всяка друга, така че когато някой ги отхвърли и каже „Аз съм горд, че съм естонец, мисля и пея на естонски, правя естонска музика”, всеки сънародник го уважава поне малко.” – виждам го в публиката, в ревящите всяка дума хора и в доволните, царствени погледи от сцената.

По някое време Svjata Vatra изскачат с куп букети с целофанчета и ги раздават на колегите си, което предизвиква леко объркване и дружен смях. Не за дълго, защото идва време за Lahinguväljal näeme, raisk! и започва мощно пого. Сила и огън през цялото време. Не се съмнявам, че биха могли да продължат така до сутринта. И векове напред. Когато имаш зад себе си толкова мощна движеща сила, кой би могъл да те спре?

_{Всички снимки са в галерията.}