Magic and Mayhem 101111

101111… е просто число. И важна дата, в която не кой да е, а Amorphis сефтосаха още прясната арена „Армеец” за метъл, дано още много жици минат през тоя портал. Хареса ми залата: чиста, девствена и лишена от несценичен дим. Над освободеното за правостоящи пространство са надвиснали свитите трибуни, а сгънати седалки се цупят като десетки пачи джуки, наредени една връз друга (така че забрави да сядаш, не си дошъл за това). Първите две дузини фенове са се заредили от поне два часа предварително и още с отварянето на вратите буквално спринтират към бариерите. През пет минути бичат трелите на My Enemy и анотацията на Тангра за хъс, не че липсва. Саундтракът е подбран – а Smallman са много приятна изненада. Но после един твърде добре познат глас тържествено декларира: „I am the table!”, след което тържествено рухвам. Други отчаяни хора драскат бележки по все още неслучващите се събития, но аз си забравих химикалката и мога само да пия бира и да гледам дечицата. Те са малки, но хич не са малко и хич не си поплюват.

Раз: Nahemah излизат точно когато се полага и въздават протяжните си рифове и вокали, колкото им държат струните. Чула съм ги предната вечер, а на живо не предлагат нещо по-различно като звук – приятен, равен, мелодичен метъл (неизвестно защо определен като екстремен), излязъл сякаш от някой доста по-северен европейски полуостров. Парчетата звучат по-дълги, отколкото са, но за другото мога само да ги похваля. Вокалистът Pablo Egido мрачно развява светли къдри до под кръста (растите на Einar от Leprous също се набиват на очи, но всички в залата знаят какво предстои в това отношение и не се впечатляват). Визията на испанците е отлична, както и звукът, само че самите им парчета са твърде плавни, за да служат ефективно за разгрявка.

Два: Leprous за сметка на това компенсират с невероятна енергия: на първите си парчета така дивашки се мятат по сцената в черно-червените си уж-официални костюми, че не мога да ги следя с очи, камо ли с обектив, но пък окончателно се убеждавам, че норвежките банди са безвъзвратно откачени. Червени сатенени папийонки + убер симпатично ново лого и най-хубавото: на живо звучат по-добре. Или поне по-искрено. Дали защото покрай Therion вече ги познават у нас, или просто понеже се раздават като пичове, при тях публиката понадига одобрително глас. За мое нещастие, достигнаха и до момента с по-бавните парчета, нуждата за каквито Nahemah достатъчно добре запълниха. Нищо! Да има! Нека се леят емоции.

Три: И като казах емоции, да си дойдем на думата: Amorphis! Пак! И все такива машини. Умопомрачителният steampunk микрофон на Tomi Joutsen скрива наполовина лицето му, но нищо не може да се опре на все по-чудовищните му коса и глас. Esa мята златисти кичури, под тях фенове махат с финландското знаме. „Your mind changed into mine” – реве Tomi и никой няма нищо против. Вечерта им принадлежи, както и небето, а за публиката вече сме наясно. My Enemy слага началото, като The Beginning of Times е представен с още три парчета: Mermaid, Crack in A Stone, You I Need. Каквото и да мисля за този албум, когато се случват на метри от теб, песните цепят скали, топят сърца и те подмамват да припяваш. Няма как. Между споменатите е вплетена убийствената последователност на The Smoke, Greed и Sampo. Зарядът им е неописуем. След нежната You I Need (онази с розовото видео) идва ред на Карелия интрото… и тогава осъзнавам какво звучи: кавър на Rammstein! „You’ve got a pussy!” – дере се Tomi на по-гладък английски, отколкото се полага. – „I have a dickoo”. Странно е, хубаво е и най-вече – какъв по-мазен начин да влезе Vulgar Necrolatry –артефакт от най-ранната (пред)история на групата. Into Hiding забива дълбоко в Tales From The Thousand Lakes, после скок от 15 години връща в Skyforger. “The sky is mine, this sword is mine, this fate is mine, this miracle, mine!”. Alone….и.. „before we part, before your neck is broken” - Magic and Mayhem. Добре, че има пауза преди биса, та човек да си възвърне сетивата. Приказната не само като тематика музика, поднесена умело и с настроение, има този ефект. Довършват със Silver Bride, емблематичната My Kantele и накрая – Eclipse – с House of Sleep.

И обещаха да се върнат. Няма да се оплача, ако им стане навик да наминават. А докато чакаме да спазят обещанието и (ха дано) да изкарат някой нов и по-различен албум… е, след като веднъж осъзная тази вечер, споменът за нея ще топли много черни зимни дни.

Сет:
~Intro
My Enemy
Mermaid
Smoke piff
Crack In A Stone
Greed
Sampo
You I Need
~Karelian Intro
Vulgar Necrolatry
Into Hiding
Sky Is Mine
Alone
Magic and Mayhem
---
~Sky Forger Intro
Silver Bride
My Kantele
House of Sleep

Пълната галерия на Фреди е тук.