LIVE REPORT

Singing in the rain

„Ебаси гадното време!”, мисля, докато търча към залата и се моля кецовете ми все пак да не пропускат. Ебаси гадното място, на което е и „Юбилейна”, впрочем. След многото критики, които съм чула за нея, съм подготвена за най-лошото, но всъщност разочарование няма. В шест и петнайсет сме пред залата, чакаме докъм седем и половина, а през това време демографското проучване, което правя на око, показва, че една стабилна част от публиката са девойчета, а една стабилна част от девойчетата са между 13 и 20 години.

Когато влизаме, тълпата е рехава. За сметка на това – ентусизиазирана. Когато си в бесния си пубертет и пред теб се разхождат полуголи батковци с развети коси и тайнствени погледи, предполагам, е разбираемо. Von Hertzen Brothers биват посрещнати с умерен интерес и, макар да не разбирам защо Mikko Von Hertzen носи мънистени герданчета (в розово ли?!), те забиват с енергия и получават съответната позитивна реакция. Преди да започнат Gloria, чуваме I hope in two years, instead of Gloria, we’ll sing Sofia… that’s up to you!, а малко по-късно Mikko слиза да се разходи пред нас, хилещ се доволно на протегнатите към него ръчички, намацани с черен лак за нокти.

Подгряти доволно, чакаме баш звездите. Всяка сянка, мернала се в бекстейджа, провокира аплодисменти и писъци. По някое време забелязваме лепнатия току пред нас сетлист и след няколко надигания на пръсти и развълнувани възклицания, успяваме да го снимаме. Виждам, че личните ми фаворити от Road Salt-овете присъстват и единственото, което ме хвърля в тъча, са думите “Sit Down” на мястото, където би трябвало да има бис.

Road Salt Theme прозвучава, докато пет силуета заемат местата си в мрака, а когато осветлението се включва и Softly She Cries ни цапардосва без предупреждение, избухва буря от писъци. Само от писъци обаче, понеже девойчетата не смеят да куфеят много, току-виж изпуснали онзи поглед на Daniel Gildenlöw, предназначен специално за тях. Това обаче не пречи още по средата на концерта предпазната лента, която символично държи публиката на около половин метър от сцената, да е някъде на пода, а охраната да преминава оттам в опит да ни върне две-три крачки назад. Не успяват, но пък няма и безредици. Сетлистът е чудесно подреден, балансиран между последните два албума и по-старите парчета, нежната 1979 идва като глътка въздух между Linoleum и прелива в To The Shoreline, минаваме и през Conditioned. Рехавата в началото тълпа се е посбутала, залата изглежда сравнително пълна, когато се обръщам назад. Осветлението е съвършено, няма проблеми със звука и, честно казано, въобще не разбирам защо толкова храна по повод „Юбилейна”.

Бандата се раздава, Johan Hallgren мята расти и се разхожда насам-натам, дребничкият Léo Margarit едва се вижда иззад барабаните, но се чува и още как. Между Kingdom of Loss и Dea Pecuniae Daniel, който досега е тепал босичък, изчезва и се връща превъплътен в Mr. Money. Няма да ви обяснявам сега кой точно е Mr. Money в напъните на Pain Of Salvation за концептуалност. Важното е, че Daniel си изиграва ролята на закоравял секси грешник перфектно, а когато подава перцето си на момиченцето до мен, тя със сигурност получава първия си оргазъм, причинен от мъжка ръка. Поглеждам в сетлиста и стомахът ме присвива, когато виждам, че следващата песен е Of Dust. Семпла, силен текст, без излишно интелектуалничене (нали казах за концептуалността?), изключително любима. Оставам страшно разочарована, когато я чуваме само на запис. Очевидно е включена само за да може Gildenlöw да смъкне костюма и официалните обувки и да се върне босичък и по дънки. Хубавец е, да, но съм дошла да слушам него, не записите му, много благодаря. Все пак силната редичка от Fandango, People Passing By, Through The Distance, Ashes и ударният край с No Way ми отмиват неприятния вкус донякъде.

После бандата уж се изнася и ни оставят да си изкрещим биса – а ние го правим и то съвсем прилично. Когато се връщат, PoS ни подхвърлят Used и после Daniel заявява „Сега седнете!”. Гледаме го ей така, но сядаме все пак. „Всички, вие в дъното също! Всеки човек зад вас трябва да може да вижда!”. Дори от охраната приклякват, изглеждайки леко объркани. И... изключително нежен, навременен кавър на Hallelujah на Leonard Cohen. Обичам. Обичам, обичам, обичам. И после няма нужда от друго.

Въпреки скандиранията, Pain Of Salvation не се връщат повече. Няколко познати отиват да ги дебнат, а аз си мисля за силата, която заставя някого да чака в мокрото и студено време, за да размени две-три думи с любим артист. Голяма е, важна е и е плод на любов. Което, в крайна сметка, е далеч по-хубаво от всичко друго, което можеш да почувстваш. И независимо дали харесваш проповедите, клеймящи консуматорското общество, мрачните сексуални препратки в текстовете на Beginnings и Sisters или нежността на 1979, все тая. Правила ги е една и съща група, със свой облик, свое виждане за творчеството си и разнообразни хрумвания, което си заслужава похвалата. А след снощи, мисля, ние си заслужихме да ги видим пак.

Снимки: Никола Петрас за RockLiveBG
коментари [13] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Щастието не е в парите, а в тяхното количество.
Батето