LIVE REPORT
Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
Spirit Of Burgas 2011
Не знам колко от вас са си дали сметка, но няколкото дъждовни дни непосредствено преди фестивала направиха цялото изживяване къде-къде по-приятно. За справка - миналогодишното издание. Естествено, основната причина за пълноценното прекарване на бургаския плаж в периода 12 - 14 август, 2011 година, бе наистина добрият подбор на изпълнителите. Имайки предвид всички лога на медийни партньри, подобни и безподобни, сигурно има сто и един начина да стигнете от ден първи, до ден трети в събирането на впечатления, включително вашите собствени. При нас стана ето така.
По стара празнярска традиция, в момента, в който налазваме морската градина, шолото вече е започнало, сиреч - закъсняваме... Smallman събират първите посетители пред главната сцена - смес от привързани фенове и евентуално бъдещи такива. Всичко е сякаш отзад напред в сравнение с първия път, когато вдигаха шум на същия този плаж. Преди четири години свириха след три и половина през нощта, пред малкото останали оцелели. Този път разпиляват атмосферичния си, меланхоличен алтернативен рок пред изгряващата по залез слънце луна и дават един своеобразен старт на джабалата.
Не проследявам изпълнението им докрай - запътвам се към Jack Daniel’s, за да хвана остатъка от сета на Satan Is My Bitch. По пътя разбирам, че звукът на сцената на На Тъмно е ташак, съжалявам 29 секунди за което и още 47 и половина, че Бабата и компания тъкмо привършват със смазващия си метъл. Панорамна обиколка по баровете и бързото осъзнаване на факта, че Onyx са ми през оная работа, йо. Но хората ги харесват...
Някъде по това време фестивалната еуфория се настани удобно в дясната ми ръка, а възможностите се сведоха до едната - Млък! Без оригиналния си басист, с инструментът в ръцете на дедо ви Крас, тримата излизат в нетрадиционен състав, както става ясно. Понатрупала доста почитатели, разградската пънкарлива трупа бързо повдигна фестивалния дух едно ниво нагоре. В шеги, закачки, танци и пясък в чорапите, на който носи такива, преминава около час с най-новите хитове от тавата Space Pig, йее, както и вечно зелените парцали, оцветяващи ефира в последните години. Към края на изпълнението им, масата започна да се влачи обратно към Главната сцена, където Suicidal Tendencies заличаваха остатъците от отвратителните впечатления на всички, посетили последния им концерт в София преди вече доста години.
На фона на въпросния концерт, когато беше трудно да се разпознае коя песен звучи, това тук беше като друга банда. Всичко бе толкова изпипано, че - о! - чудо, хора ставаха фенове! От мига, в който започнаха, нямаше и секунда пауза поне до средата на сета им. Парчетата преливаха едно в друго благодарение на ораторското бръщолевене на Cyco ти Miko, подплатено, както се казва, от уменията на останалите на сцената. Трудно беше да не забележиш огромния черен човек в бели дрехи зад барабаните, който превърна концерта в класическо рокенрол шоу с блестящото си соло. Старата школа завърши с гръм и трясък, след като изпълни какво ли не от 30-годишната си история. И докато още отекваха виковете ес-ти, ес-ти в главите на всички потни, голи хора от изнасящото се пого, на същата тази Главна сцена, се приготвяха за участието си не кой да е, а Gotan Project.
И отново - прекрасен звук и чудесно сценично оформление помогнаха за още един невероятен концерт. Хиляди танцуваха по пясъка пред харизматичната шайка в кустуми, от години даваща ново лице на тангото. Не се и сещам за по-подходящо място за такова изпълнение - несъмнено, за сметка на Mark Foggo и неговите Skasters. Уви...
И точно когато започнах да се примирявам с малкото останали по вкуса ми възможности за продължение, Blues Traffic отложиха края на нощта с шумния си блус, сайкъделик на моменти, рок. Нямаше нужда да обикалям за електронните остатъци... е, може би малко съжалявам за R.O.B.T.F....
Втори ден
За една част от нас всичко започна със South Wick - какво по-подходящо за старт на фестивалния ден от малко фънк. Но колкото и добре да се справяха, втората вечер на Spirit е посветена безпрекословно на Jack Daniel’s Рок арената. Пристрастни сме, да. А Тангра организират безумно добри концерти, да. Други въпроси?
Не е оферта да излизаш пръв на фестивал като Спирит. Докато идващите се намотаят, набирят и намерят... сетът е свършил. Хващам последните песни на Automatic Flowers (симпатични, както винаги), поздравяваме се с познатите физиономии наоколо, а на сцената изскачат други познати амняци – Center. И ни хвърлят право в рокенрола. Чисто фенски умирам от кеф - заради присъствието им на фестивала, заради това, че ги гледам отново, и заради шума, който се вдига около тях от пролетта насам. Защото момчетата са нахъсани, талантливи и не им пука за друго. Няма да ги наричам „българските Karma to Burn”, щото не е яко. Те сa Center и просто свирят зверски яки стоунър инструментали. А всички знаем, че „стоунър рок е просто друга дума за правилната музика”. ;) Риф, два, три, десет, все още безименни парчета, вече любимите ни Sun Delivery и Parallel Defence, куфеещи фенове и гледащи с интерес бъдещи такива. Четиридесет минути не стигат.
Изобщо не променяме позицията си - гледаме И Bastardolomey и сме зверски доволни, че изобщо има такава българска банда - чук! Задължителните кавъри на Rob Zombie и Prong - евала! И се отбиваме на Blues & Jazz сцената, която се оказва прекалено претъпкана, за да се задържим, тъй че – по живо, по здраво към Skunk Anansie. Преди да влезем, съм видяла dete с див блясък в очите да заявява „Искам да оближа главата на Skin!” Не се доближавам достатъчно, за да разбера случило ли се е, но и от прилично разстояние чувам какъв звяр е гологлавата мацка и оставам с паднало чене, без никога да съм слушала Skunk съзнателно. Yes, it’s fuckin’ political и агресивното мъркане на Skin раздират мрака за начало, тя дере нататък през сетлиста, докато купонът достига връхната си точка със смелия й стейдж дайв. Пак не е достатъчно. Но и Skunk привършват и докато около главната сцена хората прииждат за Moby, Kultur Shock изскачат на Рок арената.
Тях пък никога няма да ни омръзне да ги гледаме! След като започнаха лятното си турне в България на 6 април, сега и го завършват тук, забивайки като за последно... както винаги. Джино се шегува – „това е последната вечер от турнето, което значи, че после можем да пием”. И... Mastika, Mastika! Двеста-тристата души, които сме отрекли хедлайнъра, спретваме весела оргия пред сцената и е трудно да определиш публиката ли се забавлява повече, или самата банда. Може би поравно? Нищо шокиращо като сетлист, но достатъчно познати, близко и мило, за да недоволстваме. И една чудна преработка на Македонско девойче. После – доволно изтощение. И подготовка за следващия ден...
Всъщност, някои от нас са гледали Kultur Shock достатъчно пъти, че изобщо да няма две мнения - този път Moby. Точно каквото очаквам от подобно изпълнение. Ясно е, че музикантите на сцената просто запълват място - честа практика при популярни електронни и полуелектронни артисти. С изключение на култовото ямайско гласище, способно да ви разплаче. Познавате песните от поп ефира, реклами, филми и откъде ли още не. Беше великолепно. И със сигурност основната причина за много хора да посетят фестивала.
Оттам нататък имаше само един вариант - The Pomorians. За нещастие морските купонджии не бяха в най-добра форма, в каквато например ги видях два дни по-късно. Наистина жалко, тъй като за всички тези хора, които напуснаха главната сцена, може би това би било перфектното продължение. Както и да е...
Трети ден
И третата вечер закъсняваме. Pyromania свирят на Главната сцена, основно пред прииждащи хора. Отново си мисля - какво ли ще е, ако и ранните изпълнители получаваха звука, с който разполагат така наречените хедлайнъри. Времето до Skindred бе запълнено с по-космическа музика откъм Max Bass, в самия край на фестивалната площ. А през това време, от другата страна...
Алекс влиза на айляк - без особени очаквания и планове, ще обикалям и ще разглеждам. Първото, на което се натъквам – румънците Moonlight Breakfast на Blues & Jazz сцената. Крехка вокалистка, приятни електро елементи... и онова, което казах за първите банди на фестивала. Нелошо начало. През това време Pyromania са приключили, Skindred изскачат така на Главната сцена, че трясъкът се чува чак до нас и румънското девойче казва „О... явно ще трябва да свирим малко по-силно.” На мен ми става интересно какво толкова шумно имат да покажат Skindred и се изнасям в тяхната посока.
Ами, ЕБАТИ, бе, КОПЕЛЕ е единственото възклицание, което ми дойде наум. На main stage е див купон, танци, манци и колкото пеене, толкова и приказки от Benji Webbe. Лека закачка с Metallica, размазани доволни физиономии и мощен лъх на зелен аромат. Не изглежда да им пука дали ги наричат хедлайнъри, или не. Въобще, какво значи тая дума на фестивал със стотина банди? Докато изпадам в лирически отклонения, Benji отново започва да проповядва – „Има ли хора, които харесват Металика?” Мощен утвърдителен рев. „А Пантера, някой тук харесва ли Пантера?” Още един. „А има ли хора, които харесват Кайли Миноуг?” (Почти) тишина. You don’t like Kylie? What the fuck is wrong with you people? Присещам се за чалгата на Майк Патън преди две години и се подхилвам. Пак танци и разлети бири, щастливи потни голи мъже един върху други всеобщи усмивки, дори когато едва не се изпотъпкваме един друг.
Докато масата чакаше Deftones, послушахме местните Силует, чийто сет рязко прекъсна за кратко, поради проблем с охраната. Бандата изсвири по-нови песни, които би трябвало да влязат в предстоящ албум, надяваме се. Стабилна смес от 70-тарски прогресив рок, блус и фънк.
Deftones несъмнено бяха най-чаканите за деня от масата - дори сбъдната мечта за мнозина предполагам. Не и за мен. Полюбопитствах за Viperfish, но главната сцена беше твърде шумна. Оттам насетне, Leftfield и останалите бяха буквално забравени, защото моментът, Amplifier да се качат на Jack Daniel’s, наближи.
Британците излязоха с допълнителен китарист и в черни костюми, Sel Balamir свири с апаратура на други музиканти, тъй като Lufthansa объркали нещо, не пропуснаха да се пошегуват с това, което се чуваше откъм Leftfield на Главната сцена и отвяха акъла на всички щастливци, попаднали умишлено или не, точно пред Jack Daniel’s. Може би най-любопитната ми група от всички на този фестивал. Изстреляха ни с дълбоки звукови удари и ни оставиха да се реем в космическа блаженост дори и след Aneke, която изгуби вниманието ми пред възможността да гледам Иво Папазов и Оркестър Тракия - ovo je standard! Пред сцената, сред дърветата, се бяха събрали доволно много хора, което ме зарадва. От другата страна, старите пънкари Алкофилия свириха без вокалиста си Пуфо пред малка, но вярна група от фенове, акули и др. Горе-долу така завърши Spirit of Burgas 2011 за пресаташето на Rawk’n’Roll. С доста по-малко забележки от предходната година и пълна тиква с музика. Естествено, догодина - пак!
Снимки: Freddie (всичките й снимки са тук), Rawk'n'Roll
Не знам колко от вас са си дали сметка, но няколкото дъждовни дни непосредствено преди фестивала направиха цялото изживяване къде-къде по-приятно. За справка - миналогодишното издание. Естествено, основната причина за пълноценното прекарване на бургаския плаж в периода 12 - 14 август, 2011 година, бе наистина добрият подбор на изпълнителите. Имайки предвид всички лога на медийни партньри, подобни и безподобни, сигурно има сто и един начина да стигнете от ден първи, до ден трети в събирането на впечатления, включително вашите собствени. При нас стана ето така.
По стара празнярска традиция, в момента, в който налазваме морската градина, шолото вече е започнало, сиреч - закъсняваме... Smallman събират първите посетители пред главната сцена - смес от привързани фенове и евентуално бъдещи такива. Всичко е сякаш отзад напред в сравнение с първия път, когато вдигаха шум на същия този плаж. Преди четири години свириха след три и половина през нощта, пред малкото останали оцелели. Този път разпиляват атмосферичния си, меланхоличен алтернативен рок пред изгряващата по залез слънце луна и дават един своеобразен старт на джабалата.
Не проследявам изпълнението им докрай - запътвам се към Jack Daniel’s, за да хвана остатъка от сета на Satan Is My Bitch. По пътя разбирам, че звукът на сцената на На Тъмно е ташак, съжалявам 29 секунди за което и още 47 и половина, че Бабата и компания тъкмо привършват със смазващия си метъл. Панорамна обиколка по баровете и бързото осъзнаване на факта, че Onyx са ми през оная работа, йо. Но хората ги харесват...
Някъде по това време фестивалната еуфория се настани удобно в дясната ми ръка, а възможностите се сведоха до едната - Млък! Без оригиналния си басист, с инструментът в ръцете на дедо ви Крас, тримата излизат в нетрадиционен състав, както става ясно. Понатрупала доста почитатели, разградската пънкарлива трупа бързо повдигна фестивалния дух едно ниво нагоре. В шеги, закачки, танци и пясък в чорапите, на който носи такива, преминава около час с най-новите хитове от тавата Space Pig, йее, както и вечно зелените парцали, оцветяващи ефира в последните години. Към края на изпълнението им, масата започна да се влачи обратно към Главната сцена, където Suicidal Tendencies заличаваха остатъците от отвратителните впечатления на всички, посетили последния им концерт в София преди вече доста години.
На фона на въпросния концерт, когато беше трудно да се разпознае коя песен звучи, това тук беше като друга банда. Всичко бе толкова изпипано, че - о! - чудо, хора ставаха фенове! От мига, в който започнаха, нямаше и секунда пауза поне до средата на сета им. Парчетата преливаха едно в друго благодарение на ораторското бръщолевене на Cyco ти Miko, подплатено, както се казва, от уменията на останалите на сцената. Трудно беше да не забележиш огромния черен човек в бели дрехи зад барабаните, който превърна концерта в класическо рокенрол шоу с блестящото си соло. Старата школа завърши с гръм и трясък, след като изпълни какво ли не от 30-годишната си история. И докато още отекваха виковете ес-ти, ес-ти в главите на всички потни, голи хора от изнасящото се пого, на същата тази Главна сцена, се приготвяха за участието си не кой да е, а Gotan Project.
И отново - прекрасен звук и чудесно сценично оформление помогнаха за още един невероятен концерт. Хиляди танцуваха по пясъка пред харизматичната шайка в кустуми, от години даваща ново лице на тангото. Не се и сещам за по-подходящо място за такова изпълнение - несъмнено, за сметка на Mark Foggo и неговите Skasters. Уви...
И точно когато започнах да се примирявам с малкото останали по вкуса ми възможности за продължение, Blues Traffic отложиха края на нощта с шумния си блус, сайкъделик на моменти, рок. Нямаше нужда да обикалям за електронните остатъци... е, може би малко съжалявам за R.O.B.T.F....
Втори ден
За една част от нас всичко започна със South Wick - какво по-подходящо за старт на фестивалния ден от малко фънк. Но колкото и добре да се справяха, втората вечер на Spirit е посветена безпрекословно на Jack Daniel’s Рок арената. Пристрастни сме, да. А Тангра организират безумно добри концерти, да. Други въпроси?
Не е оферта да излизаш пръв на фестивал като Спирит. Докато идващите се намотаят, набирят и намерят... сетът е свършил. Хващам последните песни на Automatic Flowers (симпатични, както винаги), поздравяваме се с познатите физиономии наоколо, а на сцената изскачат други познати амняци – Center. И ни хвърлят право в рокенрола. Чисто фенски умирам от кеф - заради присъствието им на фестивала, заради това, че ги гледам отново, и заради шума, който се вдига около тях от пролетта насам. Защото момчетата са нахъсани, талантливи и не им пука за друго. Няма да ги наричам „българските Karma to Burn”, щото не е яко. Те сa Center и просто свирят зверски яки стоунър инструментали. А всички знаем, че „стоунър рок е просто друга дума за правилната музика”. ;) Риф, два, три, десет, все още безименни парчета, вече любимите ни Sun Delivery и Parallel Defence, куфеещи фенове и гледащи с интерес бъдещи такива. Четиридесет минути не стигат.
Изобщо не променяме позицията си - гледаме И Bastardolomey и сме зверски доволни, че изобщо има такава българска банда - чук! Задължителните кавъри на Rob Zombie и Prong - евала! И се отбиваме на Blues & Jazz сцената, която се оказва прекалено претъпкана, за да се задържим, тъй че – по живо, по здраво към Skunk Anansie. Преди да влезем, съм видяла dete с див блясък в очите да заявява „Искам да оближа главата на Skin!” Не се доближавам достатъчно, за да разбера случило ли се е, но и от прилично разстояние чувам какъв звяр е гологлавата мацка и оставам с паднало чене, без никога да съм слушала Skunk съзнателно. Yes, it’s fuckin’ political и агресивното мъркане на Skin раздират мрака за начало, тя дере нататък през сетлиста, докато купонът достига връхната си точка със смелия й стейдж дайв. Пак не е достатъчно. Но и Skunk привършват и докато около главната сцена хората прииждат за Moby, Kultur Shock изскачат на Рок арената.
Тях пък никога няма да ни омръзне да ги гледаме! След като започнаха лятното си турне в България на 6 април, сега и го завършват тук, забивайки като за последно... както винаги. Джино се шегува – „това е последната вечер от турнето, което значи, че после можем да пием”. И... Mastika, Mastika! Двеста-тристата души, които сме отрекли хедлайнъра, спретваме весела оргия пред сцената и е трудно да определиш публиката ли се забавлява повече, или самата банда. Може би поравно? Нищо шокиращо като сетлист, но достатъчно познати, близко и мило, за да недоволстваме. И една чудна преработка на Македонско девойче. После – доволно изтощение. И подготовка за следващия ден...
Всъщност, някои от нас са гледали Kultur Shock достатъчно пъти, че изобщо да няма две мнения - този път Moby. Точно каквото очаквам от подобно изпълнение. Ясно е, че музикантите на сцената просто запълват място - честа практика при популярни електронни и полуелектронни артисти. С изключение на култовото ямайско гласище, способно да ви разплаче. Познавате песните от поп ефира, реклами, филми и откъде ли още не. Беше великолепно. И със сигурност основната причина за много хора да посетят фестивала.
Оттам нататък имаше само един вариант - The Pomorians. За нещастие морските купонджии не бяха в най-добра форма, в каквато например ги видях два дни по-късно. Наистина жалко, тъй като за всички тези хора, които напуснаха главната сцена, може би това би било перфектното продължение. Както и да е...
Трети ден
И третата вечер закъсняваме. Pyromania свирят на Главната сцена, основно пред прииждащи хора. Отново си мисля - какво ли ще е, ако и ранните изпълнители получаваха звука, с който разполагат така наречените хедлайнъри. Времето до Skindred бе запълнено с по-космическа музика откъм Max Bass, в самия край на фестивалната площ. А през това време, от другата страна...
Алекс влиза на айляк - без особени очаквания и планове, ще обикалям и ще разглеждам. Първото, на което се натъквам – румънците Moonlight Breakfast на Blues & Jazz сцената. Крехка вокалистка, приятни електро елементи... и онова, което казах за първите банди на фестивала. Нелошо начало. През това време Pyromania са приключили, Skindred изскачат така на Главната сцена, че трясъкът се чува чак до нас и румънското девойче казва „О... явно ще трябва да свирим малко по-силно.” На мен ми става интересно какво толкова шумно имат да покажат Skindred и се изнасям в тяхната посока.
Ами, ЕБАТИ, бе, КОПЕЛЕ е единственото възклицание, което ми дойде наум. На main stage е див купон, танци, манци и колкото пеене, толкова и приказки от Benji Webbe. Лека закачка с Metallica, размазани доволни физиономии и мощен лъх на зелен аромат. Не изглежда да им пука дали ги наричат хедлайнъри, или не. Въобще, какво значи тая дума на фестивал със стотина банди? Докато изпадам в лирически отклонения, Benji отново започва да проповядва – „Има ли хора, които харесват Металика?” Мощен утвърдителен рев. „А Пантера, някой тук харесва ли Пантера?” Още един. „А има ли хора, които харесват Кайли Миноуг?” (Почти) тишина. You don’t like Kylie? What the fuck is wrong with you people? Присещам се за чалгата на Майк Патън преди две години и се подхилвам. Пак танци и разлети бири, щастливи потни голи мъже един върху други всеобщи усмивки, дори когато едва не се изпотъпкваме един друг.
Докато масата чакаше Deftones, послушахме местните Силует, чийто сет рязко прекъсна за кратко, поради проблем с охраната. Бандата изсвири по-нови песни, които би трябвало да влязат в предстоящ албум, надяваме се. Стабилна смес от 70-тарски прогресив рок, блус и фънк.
Deftones несъмнено бяха най-чаканите за деня от масата - дори сбъдната мечта за мнозина предполагам. Не и за мен. Полюбопитствах за Viperfish, но главната сцена беше твърде шумна. Оттам насетне, Leftfield и останалите бяха буквално забравени, защото моментът, Amplifier да се качат на Jack Daniel’s, наближи.
Британците излязоха с допълнителен китарист и в черни костюми, Sel Balamir свири с апаратура на други музиканти, тъй като Lufthansa объркали нещо, не пропуснаха да се пошегуват с това, което се чуваше откъм Leftfield на Главната сцена и отвяха акъла на всички щастливци, попаднали умишлено или не, точно пред Jack Daniel’s. Може би най-любопитната ми група от всички на този фестивал. Изстреляха ни с дълбоки звукови удари и ни оставиха да се реем в космическа блаженост дори и след Aneke, която изгуби вниманието ми пред възможността да гледам Иво Папазов и Оркестър Тракия - ovo je standard! Пред сцената, сред дърветата, се бяха събрали доволно много хора, което ме зарадва. От другата страна, старите пънкари Алкофилия свириха без вокалиста си Пуфо пред малка, но вярна група от фенове, акули и др. Горе-долу така завърши Spirit of Burgas 2011 за пресаташето на Rawk’n’Roll. С доста по-малко забележки от предходната година и пълна тиква с музика. Естествено, догодина - пак!
Снимки: Freddie (всичките й снимки са тук), Rawk'n'Roll
коментари [19]
Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
Коментари по концерта 249 4
Включване / Регистрация