Any way the wind blows

Тръгваме. Първо през центъра за фестивални екстри. Часът е 12 на обяд, закъсняваме с час от предвиденото. По задръстванията и в чакане на екстра...сенса губим още час. И когато потегляме наистина, опелът се скапва. Работи на три цилиндъра и дави в оборотите. Две опции. Намираме друга кола или се напиваме от яд в София. Второто отпада още в зародиш. Телефонни разговори и пет минути по-късно куцаме с кашлящото бяло комби към Младост и работата на Георги. На паркинга отпред раниците, палатката и спалните чували прелитат от бялата в тъмносинята Астра, благодарим и пак отлепяме.

- Аре да пробваме да се движим по gps до Разлог?
- Що не?

И малката система ни казва да хукнем... към Самоков. Добре де, явно няма да минем през люлинската магистрала... След около час и половина и катерене по чукарите на село Бели Искър gps-ът лежи на задната седалка наказателно изключен и се понасяме към Дупница. След града вдигаме контраста и увеличаваме яркостта на предното стъкло и след още час (и доста Kula Shaker, благодаря, Crispian!) се нареждаме на лагавата колона пет километра преди Разлог.

Влачим се доста време, преди да отбием към паркинга до мястото за къмпинг, но настроението е високо и не ни пречи, че седим в колата сред върволица от други ръмжащи автомобили и слушаме музика. Напротив!

В лагера е пъстра лудница. Няколкостотин палатки са кацнали в редици от различни по цвят, форма и големина временни домове на шарените и весели хора, пъплещи напред-назад по поляната. Опъваме двуместната Hannah стегнато, нанасяме багажа, зареждаме с бира и кебапчета (само по левче, евала... за разлика от палачинките по пет кинта) и се пускаме към съседната нива, където тъкмо привършват Stereo MC’s. За пореден път пичовете са вдигнали настроението и са изкарали широките усмивки по лицата на няколко хиляди души пред сцената.

Вътре е като малко градче. Шатри, денс сцена, някъде имало и някаква друга, която така и не видях, барове, щандове, от които си купуваш фестивална валута, която обменяш за напитки и храна, тоалетни, достатъчно да понесат токсините на всички присъстващи за два дни, бънджи, летящи атракции (hang glider пресича въздуха над главите ни, понесъл по някой-друг смелчага във въздуха), а хората са млади, усмихнати, много шарени и страхотна компания.

Morcheeba винаги са ми били в графата „приятна музика за фон”. Само че този път мислено прегръщам Skye Edwards за отношението й. “Why are you stending behind those fences? Did you have to pay extra money to come closer? That’s bullshit!” Ами, булшит е. Във фензоната я има 500 човека, я не. И групите свирят пред шепа хора, докато над 7-8 хиляди стоят отзад. Не се получава съвсем парти така. Малко по-късно Skye подканя хората да прескочат решетките и да се веселим всички заедно. И тук се включва езиковата бариера на охранителите, които бъкел не вдяват от думите, че тя е говорила с организаторите и те позволяват да се прескачат решетките. След една песен време най-сетне тълпи от фенове нахлуват напред... за да бъдат изкарани след 15-20 минути като нарушители. Иначе британците ни поливат доволно с лежерни-ритмични парчета като The Sea и Never An Easy, черпят с малко Blood Like Lemonade за разхлаждане и ни подканят за лек Slow Down. Преди тях пък става ясно, че Jamiroquai няма да свирят, защото Jay Kay си е изкълчил глезена. Толкова по-зле за него, при нас е весело. Morcheeba ни оставят в приятната пиринска вечер с Rome Wasn't Built In A Day и напускат сцената много усмихнати, оставили доста хора с една идея по-доволни.

Hurts са най-важната за мен група от двата дни. Отпадането на Jamiroquai им позволява да свирят час и този час ми е най-силния от ден и половина престой в Разлог. Цинични социопати, британците са хладни музикални последователи на Depeche Mode с чудесен студено синтетичен поп и ако не си слушал нашумялата Wonderful Life значи последната година си спал в криогенна камера. И противно на дистанцираната им музика, поведение и тематичния строг вид на Theo Hutchcraft и Adam Anderson с бенда им като герои от роман на Кафка, всъщност на живо успяват да накарат поне двама дърти роукъри (и огромна част от хилядите на ливадата) да се поклащат като маймуни на бягаща пътека, с червени очи, усмивки до козирката, яхнали вълната на Музиката, благодаря! Самите Hurts също разчупват студа, лъхащ от парчетата в дебюта им Happiness (споменах ли, че са циници?) и благодарят, говорят с публиката и звучат съвсем искрени. И са жестоки! В костюми, зализани прически, отвлечени погледи, Adam седи на синтезатора и лее хладни мелодии, докато Theo пее “Turn away, turn away, close your eyes, you can runaway” и ме кара да се чувствам щастливо сам в компанията на хиляди. В унес изкарвам сета им и съм благодарен за всяка една от песните, за чудесния кавър по Confide in Me на Kylie Minogue, за пиринския въздух, за музиката на Hurts.

Parov Stelar имат право да свирят колкото ги кефи. Или колкото нас ни кефи. Важното е кеф да има. Още с излизането на австрийците, джамбурето се обръща с хастара наобратно. Минималистичният мелодичен разкош на Hurts е заменен с екстровертната жизненост на Parov Stelar Band и хората избухват в чудесни микровселени. Горещият модерен суинг/електро джаз бута ръчките на последна предавка и тъпчем ентусиазирано каквато трева е останала под краката ни, леейки щедри потоци от пот, бира, коси и енергия. Два часа Marcus Füreder и оркестърът за настроение и танци изливат талази заразителна и ритмична музика, два пъти излизат на бис и когато тотално скапани физически, но заредили батериите на концертното щастие до пръсване, се понасяме към животоспасяващи кюфтета и бири и дълбок сън в палатката, усещам единствено сладко пращене по приемателните отвори на главата ми.

Събота започва от рано. Събуждам се малко след 8, разбирам, че е валяло, вятърът не си поплюва, но палатката носи на природни своеволия. Цял ден се мотаем със Сашко в Разлог и околните села, правим плаж в село Баня (минерален басейн, за два кинта!), печем се на теферич, къпем се в басейна, а около нас гори и планини. Хубаво е... До момента, в който разбираме, че вятърът, който цял ден се ускорява все повече и повече буквално е издухал сцената, лагерни съоръжения и реално вторият ден на Elevation. Желанието ни да се разбием от дивеене в страхотната атмосфера на фестивала с убийствените Cypress Hill, Delinquent Habits и Dog Eat Dog (кастратите на Jared Leto хич не ни интересуват), е толкова силно, че до края на деня апатията диктува действията. Връщаме се в лагера (браво на Hannah – палатката не е мръднала, за разлика от много издухани наоколо съоръжения на бивакуващите), събираме багаж и се връщаме към София, чудейки се какво ще правим цял уикенд...

Невъзможно е да се пребориш с ураганен вятър, рискът на откритите мероприятия. И да, неприятно е за всички, които бяхме там. Но имайки предвид чудесната организация, съвсем адекватните условия (имаше душове, учи се, Цонко!), охраняемият къмпинг (учи се, Цонко!), разнообразните напитки, които не се изчерпват само с кисела бира и минерална вода (учи се, Цонко!) и великолепната природа, стискам палци на хората, стоящи зад това събитие, да се срещнем на Elevation 2012. Защото по-истинска фестивална атмосфера не ме е откъсвала от ежедневието ми досега.