These are the wonders of Dark Тranquillity

Спокойна ли е тази свежа майска вечер (за справка – 20-ти, 2011-та)? Не. Тъмна ли е? Ами, в центъра на София сме, под моста на самовлюбените и слънцето упорито отказва да залезе зад пъстрите облаци. Дори да го направи, най-тъмният оттенък за централнософийското небе обичайно е портокалов. Не, не е тъмна. Не, не е спокойна. Но не бой се, Dark Tranquillity най-после са в родината, готови да върнат баланса в душите или тъкмо обратното.

Ибирибири. И хора, чакащи любима банда повече от десетилетие. И сумрачната сауна на Mixtape 5, поБИРАща все повече и повече тела.

Eufobia започват. Слава, не се боят от EU, а само от доброто. Слава на квадрат, не и от доброто звучене. Не е моята музика, откровено. Ако се е мярнал по-мелодичен вокал, ми се е хързулнал покрай ушите върху разточителните, бързи инструментали. Но виждам как попълващата се с тениски на очаквани и неочаквани банди сган наоколо постепенно поддава пред тежкия звук, сгъстява се, вълнува се, размахва рогати комбинации от пръсти.

"Dark Tran-qill-i-ty, Dark Tran-quill-i-ty". И ти, и ти ще викаш. Чакането си струва, поводът е специален. Mikael Stanne има рожден ден и получава подаръци: хорово изпълнение на хепи бърдей, столично пиво и бургаски метъл…. Но нищо не може да се сравнява с подаръка, който той и компания поднасят на врящата в собствените си флуиди публика, а именно – най, повтарям най-красивият метъл концерт, който съм виждала. Луд на шаренко се радва. Не, сериозно.

This is a ghost town
Alive with the echoes of failures fled
Lit up by shining faces

Няма по-подходящо място за абстрактното изкуство. Снобски инсталации и прохладни галерии? Ха! В The Gallery е истината. В проблясващите на фона на шведска и българска пот пъстри светлини, които превръщат размаханите ръце и коси в безумни живи платна, които пулсират ведно с жиците. At The Point Of Ignition, какво сме? The fuel or the flame? Вали сняг от светлина. Тече кръв. Избухват звезди. Бял шум се смесва с DТ артуърк от всевъзможни периоди. We Are The Void, твърди се, но и друго излиза наяве, щом на сцената блесва обложката на актуалния албум. Грозноватата обложка, мислех си допреди момента, в който облак ярки петънца започва да се излива от спираловидната бездна¹ в човешките гърди.

Но все пак сме там и за да слушаме. Звукът беше чудесен, по моему. 18 парчета се изсипаха със заряда на масивна водородна бомба, момчетата се раздадоха максимално, а Stanne не спря да се усмихва между песните като човек, който с удоволствие работи до късно на рождения си ден. Е, по време на парчетата на лицето му се редуваха разнообразни оттенъци на агония, но в крайна сметка не може да редиш абстрактните, мрачни, все по-_{малко дървени издържани граматически} леко четящи се лирики на групата нахилен до уши, нали? Позволява се най-много fatalist smile на The Fatalist. Чуваме още Icipher, Damage Done, Lost to Apathy (сякаш някой би могъл да бъде в този момент), Monochromatic Stains, естествено - The Gallery. Зашеметяващият порой от светлини, сенки и цветове продължава: deeper shades of red descending smear our names, the stains unending….
These are the wonders at your feet

Iridium, Focus Shift, Misery’s Crown… Споменах ли колко застъпен бе Fiction? Почти колкото We Are The Void. Размазваме сe с Haven. Разбиваме се с Punish My Heaven (доста палаво име за песен). Lethe мрачно напомня, че краят наближава, намекът на Final Resistance e още по-ярък. Но не, не още! Когато идва ред на ThereIn вече не издържам и се навирам в самото сърце на кипящите хора. Тherein lies the beauty на концертите, един вид. Последният пирон е забит с Terminus (Where Death Is Most Alive).

И това е… приключва, но ушите ми още звънтят, пред очите ми още примигват стотици цветове, а по кожата си все още усещам миризмата на десетки хора. И какво като е жега, какво като е мокро, какво като на челото ми се е лепнал нечий сопол (още отказвам да го повярвам това последното, кхъ)! Искам пак!

<sub>1 Попрестарал си се, Наруто!

Галерия на Eufobia и галерия на Dark Tranquillity</sub>