We are not alone in our universe

Има нещо специфично в концертите на банди като Врани, като Smallman, като Center и Kayno Yesno Slonce, където всички, освен фенове, са и приятели. Чувството „това са нашите момчета”, нашите момчета свирят песните, на които знаеш всяка нота, виждал си битките им и плачеш от радост за успехите им. Нашите момчета носят полъх от Морската. Нашите момчета донесоха бургаска сила в София в неделя.

Концертът започва с леко закъснение, невиждани скоро физиономии, по едно за отскок, защото всичко знаем – когато се разсвирят Врани, никой няма да си гледа питието. Освен за да изрита счупените стъкла пò в ъгъла. Мотаем се и нетърпеливстваме. Айде де, айде де, айде де! Пешо, Ицо и Кольо заемат бар-столчетата си на сцената, Десо и Ангебу се сбутват отзад. Първата част на шоуто е акустична. Афинитетът ми към голите преразкази на любими песни и вярата в способностите на Враните ми подсказват приближаването на зашеметяващ душевен оргазъм. И не грешат. Инструментално начало, доволни споглеждания, Horizon, Heresy, вторият им албум определено е по-подходящ за акустична преработка, а когато Ицо се изправя и заявява:

От заник слънце озарени
Алеят морски ширини

Fans се разтриса из основите, греем под земята и крехките китайки от ресторанта над нас сигурно мислят, че има земетресение. Врани Волоса отдавна са изоставили схемата „втория албум – Man of Iron – първия албум”, тъй че гадаем коя ще е всяка следваща песен. Само че тази не успяваме да я отгатнем – понеже е нова. На раздяла подръпва разни нежни струни в душите ни и смълчава клуба. След нея прелитаме през All to Ash, The Rising Red и вечния кавър на Bathory сравнително кротко. Rivalry и We Are Not Alone In Our Universe обаче драсват клечката пред емоционалната купчина барут, която изпълва Fans. Ангебу размахва ръце по-диво от вятърна мелница, през сцената се вихрят бесни танци, а Ицо изръмжава „Ей, ше го счупя тоя стол, майка му ша ибà!”, отмервайки ритъма с крак по нещастната бар-мебел. Тук сме в нашата вселена и не, не сме сами. Защото сме заедно, защото всички обичаме тази банда, защото всички, бивайки тук, сътворяваме една съвсем своя, лична вселена. След чувствените изблици – петнайсет минути почивка, в които Ицо обявява, че можем да напишем сетлиста за втората част.

Sunrise Over An Age-Old Ground е отварящата, Rivalry – последната, а помежду тях – прекрасна смесица от Heresy и Where The Heart Burns. Among Two Storms на Rotting Christ и Man of Iron са чуждите гъдели. Ицо поглежда импровизирания сетлист и казва „Нещо бургаско? Бургаски вееечери, рибарски мрежи!” В крайна сметка ни спестяват естрадата и се връщаме на това, за което сме дошли. Сърцата горят, девойките бягат с писъци, когато чуват: „Искам да видя погото!”, пространството пред сцената се превръща в море от мятащи се мъжки тела и коси, пейгън поклон пред Враните. Ангебу е най-емоционалния свирящ симпатяга, когото съм виждала, пръстите на Кольо и Пешо не се виждат от препускането им по грифовете. Колкото и невероятно да звучи, Десо не може да се види зад Ицо, но, съдейки по звука, всичко е повече от наред при него. Самият Христо е олицетворение на идеята за перфектния фронтмен, пее, разхожда се на мъничката сцена, радва ни се и дава около 142% от себе си. Бандата прави опит да се измъкне след Крушение – безуспешен, разбира се, и под скандиранията „Вра-ни, Вра—ни!”, Ицо се ухилва „А, то имало още една песен!”. Rivalry ни понася над морето, морето, Морето, магията, от която не можем да се отърсим с часове след като нашите момчета слизат от сцената и се гмурват сред тълпата.

Магията, която държи качествената българска музика жива по клубовета, мазетата и пейките в Морската. Магията, която ни бута да купуваме тази музика, защото така трябва. Магията, еквивалентна на любовта и таланта, които тези хора влагат в изкуството си. Магията, свързваща нашата вселена и сочеща ни правилния път. Магията, заради която не сме сами.