LIVE REPORT

О, Дискордия!

В четвъртък Rotting Christ дойдоха за пети път в България. От края на 90-те насам, това е единствената екстремна банда, която е радвала родните си фенове толкова често. И това, че не са голямо име, че няма да съберат хора за Blue Box (R.I.P.) или Юбилейна явно не им тежи никак. Друго тежи при тях. Безкомпромисният им метъл. След последните два албума, те стъпиха толкова по-силно на врата на блек-дет метъла в глобален мащаб, все едно са прясно надъхани младоци с идеята да покоряват, колят и бесят. Е, Rotting Christ го правят и в студио, и о да, на живо.

Студено е за май, духа вятър, след работа по пътя за клуба няма време дори за една бира. Тролеят ни изплюва с Фред на моста Чавдар и поемаме бодро към R.B.F., опитвайки се да не позволим на студените талази да ни издухат по средата на улицата. Кацаме пет минути след 19 часа, а концертът вече тече. „Започнаха навреме”, споделя един приятел малко по-късно, когато вече сме свалили доспехите и сме се обзавели с бири и ключови позиции сред малко над петдесетината зрители в бившето читалище. Готино е да се организира концерт на пет банди и шоуто да тече по график, мисля, отпивам и се радвам на вихрещите се пред нас De Profundis (асоциациите с втория албум на Vader са неизбежни). Мелодичен, но приятно тежък и груб дет метъл и леко суров, още недоизпипан звук, което пък събужда голяма симпатия и спомени за първата половина на 90-те, са белегът на първата за вечерта група. Англичаните имат два албума и за 30-те си минути препускат диагонално през тях, като дългото косище на вокалиста Craig Land шиба въздуха в ритъма на агресивните им парчета.

След приятното посрещане за добре дошли, дойде ред и на неочаквана забава в клуба. Втори на сцената, след значителна подготовка с опъване на хоругви, палене на чаени свещи по пентаграм, окичен на стойка на микрофон и овесване на старо перде на друга такава, се появяват италианците Dark End. След известна проверка на звука на клавира и микрофона на барабаниста, се разнася неприятно дрънчащо синтезаторно интро, кльощавият и дребен вокалист с дълги плитки ни обръща гръб, разперва ръце и... започва половин час елементарен, безличен и скучен блек метъл с постоянна клавирна подложка. Чакай малко! Скучен ли? Не, може и да няма много смисъл такива хора да свирят и да губят времето си и това на евентуалните слушатели, но събудиха толкова много смях и веселие сред доста от посетителите, че присъствието им в афиша май се оказа съвсем оправдано. То не беше трънен венец, величествено чупене на снага, горящи пентаграми и детинщини... А когато при предпоследната им песен Animæ нанизва ръкавици с разкривени нокти сякаш изчепкани от дървесна кора и започва да реже около микрофона с тях, а по-късно опъва и провесения парцал (очаквах всеки момент отнякъде да изскочи Стивън Тайлър и да си вземе микрофона) пред себе си и скрит започва да го изтупва, докато врещи зад него, тогава вече е трудно да спреш сдържания весел порив.

След шоупрограмата се качват може би най-интересните музикално пичове освен хедлайнера. Daylight Misery удрят сериозен дарк-дет метъл, като напомнят на моменти ту на средните албуми именно на Rotting Christ, ту на забързания китарен ритъм на Amon Amarth. Момчетата са облечени семпло в камуфлажни панталони и черни тениски и се държат повече от адекватно. Пред тях се заформя и сериозно пого, а публиката вече набъбва до над 150 човека. Гърците имат само един албум и забиват по-голямата част от него, преди за финал да ни напомнят за титаните Edge Of Sanity с неособено сполучлив кавър по Black Tears. Но в сравнение с предстоящите Omnium Gatherum, остават по-интересната група.

Финландците са сравнително известни и у нас и доста хора в тълпата се радват на безличния им и праволинеен мелодичен дет. Поведението им на сцената е като на истински хедлайнър, скачат и куфеят сякаш свирят пред изцяло своя публика, а неизбежният за финска метъл банда клавир отново дрънчи непоносимо. От осемте песни на шестимата, половината са от чисто новия им албум New World Shadows, а почти всички останали са от предшественика му The Redshift. След около петдесет минути мощен хедбенг и възторжен прием от повечето от събралите се вече над 200 метъляги, Omnium Gatherum опразват сцената и се скупчваме по-напред, за да видим, чуем и усетим отблизо отново Rotting Christ.

За над 20 години съществуване гърците минаха през няколко етапа в кариерата си. Започнали като грайнд/дет състав, преминали през откровен блек в първите два албума, към класическия готик метъл на групи като Paradise Lost и ранните Moonspell (и далеч от лигнята, с която се свързва стила от десетина години насам) и поредния остър завой към втежнена и скорострелна музика, Rotting Christ навлязоха в дебрите на почти саундтраково звучене, само че саундтракът е на много мрачен, динамичен и брутален филм. Безкрайно бързи, заредени с енергия, тежки и агресивни, песните от Theogonia (2007) и Aealo (2010) са подплатени с адекватна тържественост, въздействащи фолклорни вметки (ох, тези гайди!), хорови напеви и звук, стегнат като свит в желязна ръкавица засилен към главата ти юмрук.

Съвсем логично, след краткото въведение, четиримата ни заливат с песни от по-тежките си албуми и силен акцент именно върху последните два диска. На сцената Rotting Christ са като вулкан от енергия и сила. Звукът е безкомпромисен, момчетата около Sakis Tolis и той самият не позират, не се мажат с грим, не правят страшни физиономии, не заемат героични пози. Свирят, мачкат, куфеят и те самите са част от музиката, която извира от инструментите им – като талази атакуват пространството пред тях, отдръпват се, скачат напред, замахват с китари, с коси, правят крачка назад, нанасят побой над грифовете, пребиват ни с музика с интензитета и настървението на глутница атакуващи вълци.

Aealo изригва и ни помита пред сцената и докато се усетиш вече си посрещнал първите три песни и стоиш озъбен, оцъклен и готов за бой. Толкова надъхващи и свирепи, песните на Rotting Christ на живо имат разрушителният заряд на водородна бомба. Групата изстрелва песни от Aealo, Theogonia и Sanctus Diavolos, прави дълъг скок назад към грубата сила на дебюта Thy Mighty Contract, предизвиква богохулен хор от публиката си с In Domine Sathana и съвсем бегло напомня за мелодичния си среден период с King of a Stellar War от Triarchy of the Lost Lovers (1996). Следва двоен пестник от последните два албума, за който Sakis надява кожения шлем от обложката на миналогодишния запис и в синкавия мрак на сцената избухват рифовите залпове Noctis Era и Threnody. Крещим в един глас „У! А!”, опъваме юмруци, рога и вратни жили и след малко повече от час на сцената, Rotting Christ изчезват, като оставят опустошени, но жадни за още 250 души в R.B.F. И има още. Вечерта завършва с химна Non Serviam и изцедени физически, но заредени с енергия, се изсипваме в притихналата София. Страхотни Rotting Chrsit. И браво на Shadowland Music за чудесното събитие. Следващият им екстремен концерт е Kataklysm на 22 май, а ден по-рано, отново в R.B.F. ще се вихри Marty Friedman. Там сме, нали?

Снимките на Фреди са разделени в следните галерии:
Rotting Christ
Omnium Gatherum
Daylight Misery
Dark End
De Profundis
А тук е и общата галерия.
коментари [4] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Whatever we expect with confidence becomes our own self-fulfilling prophecy.
Brian Tracy