Рокендрол ветерани

„Водещият не дойде, първият изпълнител го няма, но нали сме тук, ще започваме”. И Снегът на спомена се посипа нежно и тихо в Sofia Live Club, довян кротко от Васко Кръпката и китарата на Гошо Минчев, завещана на Васко от неговия приятел и ментор. И даде тон за почти четиричасов блус и рок празник, скромен реверанс към най-значимата фигура на българския рок още от „онези времена”.

Причината вече всички знаят – ще има паметник на Георги Минчев в Каварна и приятели и почитатели на певеца събират средства, с които скулпторът Красимир Ломски ще извае бронзовата статуя. Двайсет лева на входа, а вътре в кутия всеки отпуска колкото му позволяват средствата, от сърце.

Васко и другият основен виновник за събирането снощи, журналистът от вестник „Телеграф” Владо Йончев, който е и сред инициаторите на идеята точно образът на Гошо да се издига в каварненската „алея на рок славата”, ни запознават с целта си, споменават с добро колегите си и представят първата гостенка за вечерта – ефектно декорираното миньонче Елица Тодорова. Тя е в кожена рокля с британското знаме, видимо поотслабнала и сърцато раздава две народни песни на синбек и нелепи „рок” чупки. Евала за участието и почитта към Гошо, но това с пеенето на запис отива повече на Евровизия. Затова пък след нея се качват Трио Джем. Те започват с Рокенрол ветерани на Гошо, вкарват два други кавъра – Wild Thing и TNT и качили леко предавката, предават щафетата на единствената и неповторима – Милена. Тя е такава, каквато я знаем – шантава визия, силно присъствие и това, което прави големите големи. Още неизлязла на сцената, тя се оплезва и се хили преди с бандата й да погледнат Отгоре. Гръм. Милена. Го. Може. Жестокият саунд в Sofia Live Club, които благородно отстъпват терен и техника без финансови претенции, страхотните парчета на най-голямата ни рок певица и духът, който тя внася, когато е на сцена, грабват моментално и доста скоро плахо припяващата вяла публика отпуска глас и ръкопляскания. „Сега едно по-леко парче, да си починете от жиците” и започва да припява „първата песен, която се научих да дрънкам на китара пред блока: Във южните Карпати/ Едно дърво се клати/ Ебати, ебати, как се клати т`ва дърво”, което изригва в Месо. Живец, а?

Следват още познати и по-неизвестни родни музиканти; някои пеят авторски парчета, други залагат на кавъри; едни са интересни, други писват бързо, но всички излизат усмихнати и забиват с кеф. Кирил Маричков е един от първите, които споделят песен с Гошо още през далечната 1967, а след бялата тишина, нахлуваме с гръм и трясък в 20 век, която подпряна от груува на Гибсъна на Пешето, плющи с няколко идеи по-мощно и здраво.

Sunrize забиват задължителните си кавъри, които въртят повече от 15 години, но пък за сметка на това солата на китара и особено клавирните експлозии на Ясен Димитров пипат сърчицата и успяват да издухат съзнанието в по-добрите години на рокенрола. В края на сета им всички музиканти, които искат да попеят заедно, излизат на сцената за класическото Блажени години. Рокенролът винаги е млад, да, след като успявате да предадете огъня, така че и нас да опари, възрастта е без значение. Една след друга „муцуните” слизат от сцената, за да остане само Васко и да привика другарите от Кръпка Блус Бенд и Блус Трафик за двайсетина минути от онази кръпка в българския рок и блус, дето е толкова шарена, че чак не ти се вярва как се е закрепила на сивия шлифер на татковината. Блус за фолксваген бус заиграва ритмично и пулсира с трепета на магистрала, айляшки майтапчийски текст и много настроение. Песента на Гошо, която Васко изпява, е епично-биографичната Музикантска съдба и така му отива да пее „ние може да забравим, не и да простим”. Ами, мъжкарско е. А после Камен Кацата налива допълнителна тежест в блус-везната и се разтапяме от маранята и ритъма на Перловската река (че к`во като си нямаме Мисисипи?!).

Пешето изскача за втори път на сцена, този път с другарите от Джендема. Тъкмо се чудех дали е останало още нещо по-интересно и тримата ми скриват шапката (всъщност, някой ми я открадна в Бургас лятото, но това е друга история). Гибсънчето пак е вдясно и ръмжи земетръсно така, че идват вторични трусове в подножието на Двореца на културата, а текстовете преплитат жаргон и мръснишки талант в изумително остроумна и въздействаща улична поезия със страхотен блус рок. Тези „стари момчета” могат да скъсат ританките на коя да е надъхана млада банда. Просто не искат и ги кефи да пеят за „работници с червени потници” и ухилено приемат изненадата, че са първата група, върната на бис. „Това парче стана известно благодарение на радио Тангра навремето” и удрят пожеланата оттук-оттам из клуба Стара Градска Морга. Овациите са абсолютно заслужени. И настроението е високо. Защото това не е помен, това е спомен за чудесен човек с голямо сърце. Хайде още малко. Монолит. Чембъра и Павката са стихия заедно на сцена. Единият с бездънен глас, другият с горещи сола, двамата палят публиката и не един си признава без бой: „а аз съм само шестнадесет-годишен, според съседите изпечен хулиган”. Една от първите ми групи на концерт. И все още толкова силни. Следват твърди звуци от Звезди и Аналгин и щипка хипарлива неебателност от Три и Половина Джем, които излизат с тениски в памет на басиста си Еци, който си отиде неотдавна. И с Пешето на китара. Този човек изнесе 1/3 от спектакъла тази вечер. Солата му с цигуларката „Малкия” са последни пулсации през кръвоносната ни система за лека нощ. Малко преди полунощ е, а ние сме вече на ти. А Гошо е винаги с нас. Поне докато има такива хора, които правят всичко, за да гори паметта му и докато има фенове, които ще си пускат с кеф парчетата, които той изпя от сърце.

_{сайтът за Георги Минчев е на адрес www.goshoesnas.com}