Смърт и възкресение с Mortiis и Combichrist в RBF

Пролог: „It's like whatever path we choose in this life this generation has been set to extinguish itself…”

Добре дошли в читалище „Иван Вазов” в предпразничната мартенска вечер. Мразовитият вятър буди копнеж за уиски у гостите на културното мероприятие, но за огромна наша радост, по никакъв начин не плаши гостенките, които разхождат стегнатите си в черни мрежи и тюл телца. Today we are all demons, ай гес.

Малко след обичайното закъснение се дисперсираме равномерно из високата зала, лъхаща на хлад и индъстриъл. Подпирам се в очакване на родния съпорт Shrine и когато вместо него на сцената се изсипват Mortiis и вдигат наздравици с фенфронта, не успявам даже да реагирам. Mortiis! В България!!! Този път наистина?!!

Първо действие: „Nothing quite like the sense of losing control”

Приблизително откакто се сдоби със стабилна група, Håvard Ellefsen заряза пословичната си маска, но не и декадентската харизма на алтер егото си Mortiis, което в случая мязаше поразително на току-що изпълзял от някоя горска хралупа Жокер. „I want to make believe I'm dead so you can feel it too” – пее въпросният и ние вярваме, де ще ходим. Levi Gawron, за радост на мацките, беше в най-типичния си призрачен вид и мяташе руси расти насам-натам, симетрично от другата страна се раздаваше Оgee, a точно зад Ellefsen (елфсен! не мога да се сдържа) Chris Kling наби голям бой на барабаните не по-малко зрелищно от колегите си от Combichrist, което, ако трябва да сме честни, си е много.

В престъпно краткия сетлист от 9 части хич не се усети ароматът на дъжд, но пък имаше цели четири чисто новички парчета от очаквания тази година многообещаващ близнак на Perfectly Defect – The Great Deceiver. С тях откриха, с тях и закриха, като затварящото парче (Demons are Back) силно намирисваше на Rammstein и по-специално на Stripped, ама нейсе, даже може да се счита за бонус. The Grudge също беше осезаем с Way Too Wicked, Broken Skin и Decadent And Desperate. Останалите две парчета бяха: Closer To The End - зверската отваряща последния им албум и едноименната на същия Perfectly Defect. Ако някой не се е размазал на протяжните вокали в последната спомената, значи му е време за нови уши.

„But you won´t get another inch from me” - все пак, цялата работа си беше чисто и просто тийзър,” oh noooo, oh noo….” Надявам се тийзър за бъдещ по-сочен техен концерт. Скоро.

Антракт: „Would it matter to you if I say nothing as I walk away?” (Да, Håvard, вземи се върни!)

След кратката, но енергична разгрявка, която успя доволно да пораздвижи вкочанялата публика, последва убийствено дълго чакане, разведрявано от малък розов плюшен еднорог с лачени копитца, който до края на концерта дори успя да се сдобие със синичко другарче. Най-сетне зазвуча ритъмът на психарията Dust And Bones на Cornbugs: предвестник на нещо болно.

Второ действие: „They, a billion strong Will destroy us all Make us crawl”

Нещото беше брутално показно по Making Monsters или как да накараме публиката да заври. „Do you find yourself in me?” –започва Оле отвори очички (1) своята Reclamation, - „Are you ready to betray me, For more of yourself?” („Да! Да! Ох, само да ми паднеш…” е средностатистическата мисъл на сгъстената маса красиви девойки, протягащи ръце към LaPlegua, който пък не пропуска да подаде десница в отговор) – „I seek control” – нарежда той и моментално го добива, подкрепен от най-древния метод за масова хипноза – ударни инструменти и безотказният трик на емпатията: Just Like Me. Тежкият грим този път е запазен за черно-белия Joe Letz и покрития с кал и мастилени шедьоври Trevor Friedrich, докато Andy LaPlegua се показва едва ли не без маска… изключая характерните изражения, познати ни още от лудите за връзване по филмите (и Keith Flint). Трето парче, Follow The Trail of Blood. Andy не спира да се мята от единия край на сцената до другия в лудешки танц. Продължава да се лее кървав дъжд (от светлини, де, спокойно), после припяваме „Pretty freak just like you” на Electrohead. (доста по-лесно е да го казваш, когато не те разсейват изскочилите задни части на Z Marr, както се случвало, този човек трябва да затегне колана, сериозно). Минаваме на кажи-речи мелодичната Throat Full of Glass и окончателно ставам фен на последния албум. Следват по-стари сингли, Get Your Body Beat – парче тотално в състояние да вдигне човек и от смъртния одър, съответно Deathbed. И обратно към Making Monsters със Slave to the Machine. Коя машина, оная голямата, за която пя Mortiis ли? Едно голямо ЦЪ. Отговорът е Fuckmachine, която на живо мели. Мда. Трудно ще видите в друг контекст десетки яки мацки да се мятат от кеф в краката на закоравял норвежки психопат, който цеди квинтесенцията на мръсните креватни приказки. „It’s fucking beautiful!” Ако на някой все още му се струва малокръвна цялата работа, задължителната Blut Royale дърпа завесата между болезнения екстаз и болезнената параноя – перфектен преход към They. „Do you fear me? Can you hear me?” О, да, чувам, страхувам се (че концертът ще вземе да свърши), но все пак споменах ли, че светлина има и че LaPlegua инцидентно изпуска по някоя странно топла усмивка? Човек не забравя такива проблясъци. Never Surrender е псевдофиналното послание и недвусмислен намек към публиката да си заслужи биса. Което и правим. Say “Fuck Combichrist!” е зовът за начало на Fuck that Shit. А вече истинският, жадуван край с What the Fuck is Wrong With You посажда в публиката един барабан и естествено, обилно полива човешката почва с водица. Накрая две от най-сочните и зрелищни фронтовачки биват изтеглени зад сцената, а за другите остава еуфорията от присъствието на нещо не съвсем човешко. С този пулс неуязвима за студа, усещам привкуса на…безсмъртие.

_{(1) рожденото име на Andy е Оле, ха-ха}