LIVE REPORT
Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
Венир бенир
Концертът на Vatzaryan Duo и Kayno Yesno Slonce този четвъртък в Лилавия салон на „Чешкия център” беше един от многото, за които репортажът може да се сведе до „Е, не мога да го опиша, да бяхте дошли!”. Единствената обективна и конкретна информация за събитието са мястото, часът на започване и имената на групите. Всичко останало е магия, личен филм, допиращ ръбовете си до духовното пътешествие на другите в залата, остатъчно ехо от любов и разбиране и настоятелното „Не, не, ти просто ТРЯБВА да ги видиш, когато свирят другия път.”.
Когато пристигаме Лилавият салон е все още полупразен, столовете си стоят до стените, който иска да седне, си изважда и се намества където му е на сърце. Половин час по-късно се оказва, че на сърцето на повечето хора е да седят на земята, колкото може по-близо до сцената. И защо не? Vatzaryan Duo, застанали в ъгъла, изграждат атмосферата за предстоящото. Два дудука, кротост, нежност и звукови импресии, а ние бавно се потапяме в свят, отделен от този навън с нещо повече от стени.
„Да се насладим” обаче, не е точният израз. Удоволствието е кротко и свещено, музиката като ясно слънце огрява всяка душа в залата, извира като общ пулс и избутва една и съща кръв през телата, притиснати едно до друго, крак върху крак и ръка в ръка, докато погледите са заковани, залепени, магнетично привлечени към случващото се отпред. Тъпанът, и гайдите, и тамбурата, и гласовете, и пръстите, стрелкащи се нагоре-надолу-настрани, и движенията, родили музиката, за да я попият пак в себе си, и пътешествия през светлина и мрак, през тъмна, дълбока, безименна тъга и завръщане в чиста, необятна радост, кръстена „живот”, кръстена „изкуство”, кръстена „любов”, сакралното безумие, мисля си, не си мисля, умът и емоциите са слети в единствената цел да възприемат и да се насладят на всяка милисекунда, да запазят, да вдишат, да помнят как тези моменти са истинската реалност.
“Правилно разбраното „аз” на репортера е в скромността. За света, казва това „аз”, нещата със сигурност са различни; за тебе, читателю, вероятно също са. Аз, с моите ограничени възможности за възприемане, с моите предразсъдъци, вероятно недоспал или дори само разсеян, измъчван от хрема или грижа, поех или сам си поставих задължението да преживея заради теб нещо, което не ти беше възможно да преживееш, и да го опиша за теб. Аз наистина го видях, чух, помирисах, вкусих, почувствах така, както се опитвам да го опиша тук.”
Концертът на Vatzaryan Duo и Kayno Yesno Slonce този четвъртък в Лилавия салон на „Чешкия център” беше един от многото, за които репортажът може да се сведе до „Е, не мога да го опиша, да бяхте дошли!”. Единствената обективна и конкретна информация за събитието са мястото, часът на започване и имената на групите. Всичко останало е магия, личен филм, допиращ ръбовете си до духовното пътешествие на другите в залата, остатъчно ехо от любов и разбиране и настоятелното „Не, не, ти просто ТРЯБВА да ги видиш, когато свирят другия път.”.
Когато пристигаме Лилавият салон е все още полупразен, столовете си стоят до стените, който иска да седне, си изважда и се намества където му е на сърце. Половин час по-късно се оказва, че на сърцето на повечето хора е да седят на земята, колкото може по-близо до сцената. И защо не? Vatzaryan Duo, застанали в ъгъла, изграждат атмосферата за предстоящото. Два дудука, кротост, нежност и звукови импресии, а ние бавно се потапяме в свят, отделен от този навън с нещо повече от стени.
А когато се будим от тяхното вълшебство, се оказва, че просто няма повече място, на което да се смести цялата публика и призивът да приберем столовете и да се разположим на пода, оползотворявайки свободното пространство до абсолютен максимум, бива искрено одобрен. Отнякъде се чува глас „Да благодарим на всички, които заебаха културата си, за да се насладим на музиката!”.
„Да се насладим” обаче, не е точният израз. Удоволствието е кротко и свещено, музиката като ясно слънце огрява всяка душа в залата, извира като общ пулс и избутва една и съща кръв през телата, притиснати едно до друго, крак върху крак и ръка в ръка, докато погледите са заковани, залепени, магнетично привлечени към случващото се отпред. Тъпанът, и гайдите, и тамбурата, и гласовете, и пръстите, стрелкащи се нагоре-надолу-настрани, и движенията, родили музиката, за да я попият пак в себе си, и пътешествия през светлина и мрак, през тъмна, дълбока, безименна тъга и завръщане в чиста, необятна радост, кръстена „живот”, кръстена „изкуство”, кръстена „любов”, сакралното безумие, мисля си, не си мисля, умът и емоциите са слети в единствената цел да възприемат и да се насладят на всяка милисекунда, да запазят, да вдишат, да помнят как тези моменти са истинската реалност.
Продължаваме така повече от час, докато някакъв технически, организиращ, квадратен човек не се опитва да влезе и да обясни на групата, че е време да спрат да свирят, защото камионът за техниката щял да дойде в единадесет и половина. Нужно ли е да обяснявам, че той просто не съществуваше във въпросния момент? Не съществуваше и когато изключи микрофоните на момчетата, а Веско просто сви рамене и се усмихна, нито когато няколко души от публиката подеха думите на Шар планина, а лампите също изгаснаха и се чу „И на тъмно можем!” Нищо друго не беше важно, дори след като Kayno Yesno Slonce все пак приключиха и бавно се разпръснахме в различни посоки, нищо друго не е важно и сега, докато продължавам да ги чувам в слушалки, на колонки, на ум, в зимния изгрев. Нищо друго не е важно, освен красотата, която човешките същества са способни да сътворят и обичат. Нали така, Федър?
коментари [1]
Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
Коментари по концерта 227 4
Включване / Регистрация