LIVE REPORT

Go Daddy!

Лудница! Суинг лудница! Яка суинг лудница! И така в градация мога да продължа да описвам концерта на Cherry Poppin’ Daddies, без да се наложи да обяснявам повече. Пичовете вече са идвали веднъж, слушали сме ги, чели сме репортажите, мислим си, че знаем какво да ни очаква. Знаехме. Ама само до Уикеда.

Ерол и банда не са ми любима група, дори не са група, която бих си пуснала за фон вкъщи. Но дори на мен самата не ми пука за личното ми мнение, докато са отпред и леят пот и френетични крясъци. Още по-малко им пука на сплотените фенове пред сцената. Уикеда умеят да подгряват и това правят с пълна пара. Танци, манци и на никоя, освен на Мариана, няма да се даваме! Споделяме си едно уиски с фъстъци и, за да ни паднат ченетата, Кольо Гилъна се качва на сцената. „И ще дойде най-щастливият ден”, реве залата, само че вместо него, идва Сърмата Хари, за да обяви пристигането на Merry Cherry Poppin’ Daddies и последната идея, че нещо е предсказуемо в този концерт, се изниже, засрамена.


Всъщност, има нещо сигурно – настроението. Cherry Poppin’ Daddies правят толкова енергична, жизнена и щастлива музика, че е невъзможно да не взривят публиката. Самите те изглеждат така самодостатъчни и потънали в личния си филм на сцената, че не съм убедена забелязват ли какво се случва долу. Но и на двете места хората изглеждат повече от доволни. Докато се подреждат горе в тъмното, само Steve изскача като навит на пружини и преди да съм мигнала, ни хвърлят в суинга. Няма „здрасти”, няма излишни приказки. Тук сме за танци!

Drunk Daddy, Dr.Bones, Here Comes The Snake с изкусителните си извивки, разходка из всичките албуми, лек отдих с нежната Soul Cadillac и истерията започва пак. И четиримата на сцената изглеждат като хлапета – ухилени, бесни, обладани от музикални демони и по-живи от повечета хора, които срещаш по улицата. Steve вилнее, сякаш всяка част от тялото му се движи отделно, William подскача щастливо под черната каска, маскирана като коса, а Dustin, клавириста, има различна физиономия за всяка секунда от концерта. Всичките демонично доволни.

Zoot Suit Riot, докато на два-три метра пред сцената се обособява отделен дансинг, на който няколко двойки запалени танцьори показват какво могат. Стъпките са толкова бързи, че е невъзможно да проследиш какво се случва, девойките летят из въздуха, така са подпалили, че в един момент стават по-интересни от случващото се на сцената. Не задълго обаче, защото се прехвърляме на ска вълна и празното петно бива запълнено от въртящи, скачащи, блъскащи се тела, отляво пого, отдясно пого, ама няма измъкване. Едва по-късно Фред ще погледне състоянието на обувките си и ще процеди, че мрази хората, причинили им това. Сега обаче сме загубили всякаква представа за време, място и реалност, единственото важно е сцената и музиката, инжектираща адреналин в де що вена има из залата.

Изживяваме така близо час и половина, докато CPD не се скрият, не ги върнем обратно за две песни бис и после не ги пуснем да си заминат наистина. Блъсканицата пред гардероба е огромна, може би защото самите музиканти са там, приказват и дават автографи, така че докато се мотаем из залата, чакайки да се поразотидат хората, виждам същите весели танцьори, които ме възхитиха по-рано, да продължават с щастливите танци. Естествено. Такива концерти не се забравят лесно. А за тези, които не владеем танцовите стъпки, остава да пием Irish Whiskey и да чакаме кога ще се видим пак.

Снимките са в галерията.
коментари [3] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Няма мъртви стилове, има вечни албуми.
Румбата