Бургаското клане

„Място, групи, звук и фенове”, това са главните постаменти, върху които се гради поставянето на един малък и тематичен фестивал според Христо от Vrani Volosa. Той и Тошко Сепултурата от Алкофилия и Ebanizm са двамата основни виновници за организацията на Burgas Metal Carnage. Както и основните хамали. „Ей, човек, гръб не ми остана!” Но когато сам си вършиш работата, си носиш и отговорността за качеството й. Пък с толкова приятели наоколо някак и тежестта се разпределя така, че вади освен пот и усмивки.

Нощният влак ме изплюва на гарата в Бургас в 6 сутринта. Уютът на спалната кабина и унасящото ритмично поклащане набързо са изритани от хапещия утрешен студ на морския град. Разбужда по-добре от конска доза кафе! 211 ме телепортира в Ицо, пием по гореща напитка и бързо изхвърчаме обратно навън – чака ни работа. В 8.30 сме в „Танцова академия”, готови да преборим денят. Залата е реновирана и уютна, с капацитет за около 400 души при оптимално подреждане на интериора и съоръженията. Стените са облечени в тъмночервен латекс, подреждаме масите покрай тях, а сцената е монтирана в дъното. В самото помещение се влиза през тежки плюшени завеси откъм кафене, което играе ролята и на столова за съседните предприятия. Над входа се мъдри табела „Бална зала”, а витрината с дамски обувки и медали, с подредени около нея снимки на хлапета по време на танцови конкурси далеч не предполагат екстремната метъл вечеринка, която се готви.

След около час един по един или на групи започват да пристигат хората от групите и с общи усилия за няколко часа кабели плъзват пипала из залата, наредени са пултове, светлините примигват в в четирите края на помещението и около сцената, хладилниците поглъщат петнайсетина каси бира и към 16 часа „Танцовата академия” е готова да приюти бургаските метъляги.

Започва саундчекът. Неочаквани грешки и спънки изникват като гъби след дъжд през септември и със същата скорост биват елиминирани, а израженията наоколо преминават през всички фази от тревога, през яд, към облекчение. Представители на всяка банда прелитат за няколко минути през бекстейджа за блиц интервюта, които Десо от Vrani Volosa чинно заснема с камера, ако не е зает да се тръшка върху розова пърдяща възглавничка за всеобща радост и веселие.

Дали заради факта, че почти всички групи са от Бургас и хората се познават или покрай задружните усилия и ресурси, хвърлени покрай подготовката на фестивала, или пък е комплексно от всичко по малко, но атмосферата наоколо е не просто приятна, а повече от приятелски-колегиална. Членове на различни групи обсъждат подробности около тази или онази банда, споделят се мнения за инструменти и апаратура, подвикват се наздравици, леят се глупост и мъдрост накуп и въобще настроението клокочи във веселия бульон на купона.

Последни за тест на звука са Dimholt и когато всичко е готово, те остават на сцената – първата група в афиша са.

Здрасти, Тошо! Кажи няколко думи за групата, как е създадена и кои са хората в нея?
Първо да представя групата. Казвам се Тодор, скрит под псевдонима Woundheir. Групата освен мен включва Асен (китара), Румен (китара), Явор (бас) и Станимир (барабани). В този състав сме от началото на 2005 година, а иначе Dimholt съществуват от 2003, като групата е създадена от мен и Асен. Зад себе си имаме демозапис, който излезе през 2007 година и тази пролет пуснахме едно ЕР, което съдържа две стари песни и две нови, които са изсвирени на живо.
В какъв стил свирите?
Свирим блек метъл, като влиянията са от различни места. Мъчим се да изградим свой собствен стил – трудно е, но все пак опитваме.
До каква степен вярваш в сцената в Бургас, която е една от основните метъл сцени в България от 20 години насам?
За мен бургаските групи са тези, които са дали най-много на българската сцена.

Dimholt започват 20 минути след 17 часа и представят за пръв път пред бургаска публика атмосферичният си блек метъл. Атмосфера, подкрепена не от досадните за стила клавири, а родена от акордите на двете китари и ръмженето на Woundheir, сурово и сухо, като скърцането на вратата на древна крипта. In Tombs e раздрана от воплите на вокалиста, докато Явор и Станимир коват пулсиращия ритъм на парчето. Музиката на бандата изправя рогата високо и въпреки, че звукът все още се доизчиства при изпълнението на момчетата, притесненията им от дебюта им в родния град се оказват неоснователни. Публиката, макар и твърде малко в началото, приема сърдечно бандата и един от най-честите въпроси на щанда с мърчъндайз е: „Имате ли дискове на Dimholt?”. Хайде де, време е за албум! Време е и за единствените гости на Burgas Metal Carnage – пловдивчаните от Unhumanity.

Здрасти! Кажете накратко за бандата – кога е създадена, какъв е стилът?
Спас: Unhumanity е създадена през 2008 година от Кольо и останалите, без барабаниста, той дойде преди половин година. Пробвахме разни хора. Докато най-накрая подходящия човек и от половин година сме в този състав.
Какъв стил свирите? И кои са ви основните влияния?
Никола: Дет метъл, олдскуладжийски. Основни влияния не мога да кажа. Каквито групи сме слушали, все нещо ни е влязло. Общо взето, като изсвирим нещо, като ни хареса, значи това е нашето.
Вие днес сте единствената банда, която не е от Бургас. Как стана така, че дойдохте чак от Пловдив тук?
Никола: Аз случайно познавам доста хора от Бургас, от различни групи и само като видях, че ще има такова мероприятие, малко нахално, но се сбутах и аз. Попитах дали ще можем и ние да ударим и стана така, че нямаха нищо против.
Какво очаквате от Unhumanity, какво се надявате да постигнете с бандата?
Никола: Аз да си кажа честно, не се надявам на нищо, освен да се забавлявам. Затова свиря, да.
А от Burgas Metal Carnage фестивала очаквания имате ли?
Спас: Единствените ни очаквания са да ни чуят хората и евентуално да ни харесат.
Никола: Това ще бъде много готино.
Спас: После да седнем да направим един мухабет, да изпием по някоя бира и това е.

Макар и притеснени от това, че са се „самопоканили”, петимата стоят стабилно на сцената и изтезават колоните с грубиянски дет метъл в духа на Cannibal Corpse. Тежки, бързи и енергични, парчетата на Unhumanity лесно грабват петдесетината души в залата, като сред вилнеещите пред сцената се мяркат и хора от колегите им. А когато удрят Pleasure of Molestation, долу кипва. Дет метъл без компромиси – чисто удоволствие и порив за мощен хедбенг. Като едно време по читалищата. Тръгват си с Altar Of Sacrifice на Slayer, истински развълнувани от горещия бургаски прием.

The Outer Limits може и да са млада банда, но хората в нея са стари кримки.

Момчета, представете бандата с две-три думи или две-три изречения, или две-три минути, както ви харесва повече.
Пейчев: Ние сме The Outer Limits от Бургас, свирим олдскуул траш метъл, наблягаме изцяло на този стил.
От колко време съществува групата?
Пейчев: От 2007 година официално. Но сме свирили по други групи.
Можеш ли да споменеш имена на другите банди?
Пейчев: Аз едно време свирех в група Суматоха, тогава също свирехме траш метъл. Той беше в Хлебарка, Outrage...
Жельо: И стига толкоз. Динко е свирил с негови си проекти – Valley Of Shadow. Дейфа свири в The Revenge Project на китара, при нас е барабанист.
Вие в момента имате ли издаден запис? Записвате ли музика?
Жельо: Това ни е главната цел, да направим поне един албум, песни има, просто трябва финансово да се инжектира цялата операция. Записали сме пет песни.
Пейчев: С тенденция в бъдеще да стават повече.
Жельо: Събира се материал.
А от фестивала тази вечер какви са ви очакванията?
Жельо: Ще се радваме тази зала да се напълни с колкото се може повече хора. Ще гледаме оттук нататък всяка година да има такива събития. Ако може и по-често, да не е само един път в годината, а по няколко пъти. Като начало, каквото стане, надяваме се от догодина да има повече хора, не само от Бургас фенове. Ако може да се премести през лятото, нещата ще станат по-силни.
Пейчев: От цяла България да идват групи, не само местни от Бургас. Ако може фестивалът да стане по-обширен, да може повече групи да идват да свирят, да се популяризира.
Жельо: Макар и трудно, ако може по-натам и спонсори да се намерят.

Излизат, хващат инструментите и... ни връхлита вихрушка от жесток траш метъл от старата школа. Пейчев и Жельо са като изплували от стари траш клипове образи по сцената – рошави коси, подстригани на бретон, дънки, тениски и толкова откровен полъх от осемдесетте, че ме връщат в прогимназията с ритник в гъза. Личи им, че адски много харесват тази музика и удоволствието, с което я свирят бързо те заразява. По време на сета им куфея ухилен и се сещам за старите тави на Exodus и Overkill. The Outer Limits, Hate Machine, Suicide, не песни, а перфектното мезе за бира и пого. Ето един албум от 2011, който ще чакам с нетърпение!

Act Of Grotesque са една от класическите брутални групи в България.

Накратко: група, име, стил?
Групата се казва Act Of Grotesque. Когато започнахме да свирим, бяхме двама човека и проекта се наричаше Corporal Project A74 и бяхме аз и още едно момче, което вече не е в групата. Той е само текстописец в момента и е мислил текстовете на повечето парчета... Първоначално беше барабанист, после стана вокал, сега е само текстописец, защото взехме барбанист, той докара басист – Ангебуто, настоящият член на Врани Волоса.
Той разбрах, че вече не е в състава?
Не, не е.
Вие сега пак работите с човек от Врани Волоса.
Да, за втори път се смени състава на групата, тъй като вокалиста и басиста ни напуснаха и сега взехме нов басист и още един китарист. Нямаме основен вокалист, който да е само вокал. Единият китарист и басиста правят и вокалите в групата. Новият ни басист Чавдар свири още и в The Revenge Project. Другият ни китарист е Пешо от Врани Волоса.
А нова музика ще има ли?
Музиката с течение на времето, забелязвам, че доста се е развила и променила, станала е по-технична. Малко бяга от първоначалната идея на група Act Of Grotesque – идеята беше всичко да е първично и да показва примитивната същност на човека и до какво води тя.

Ангебу може вече и да не свири с групата, но е пред сцената и се смазва от кеф, докато бившите му колеги пребиват публиката с брутален, но техничен дет/грайнд. Автохимнът им буди първото сериозно пого, докато тълпата около него вече е понабъбнала до над сто човека. Четиримата забиват деветте си пирона със скоростта и тежестта на пневматичен чук, а Пешо от Vrani Volosa и Чавдар от The Revenge Project си разделят вокалите. Пешо не съм го виждал в тази му роля и съм втрещен от това колко добре се справя с гърления рев, докато пръстите му препускат по грифа. Личи си и по ревовете и размаханите юмруци наоколо. Градусът и на настроение, и на алкохол вече е взел превес и по пода се търкалят хора, сред които виждам обезумял анимационен герой, познат ни от различни метъл концерти, стиснал бира и изцъклил невиждащ поглед, а интоксикирано хлапе неутешимо повръща върху кабелите зад пулта – кадри, напълно достойни за музикалните извращения на бургазлии. След 40 минути Supreme Art Of Killing, Act Of Grotesque оставят в залата синини и разруха.

Ицо, за фестивала знаем, че си един от организаторите. Всъщност, кои хора го организирате?
Фестивалът е израз на желанието на бургаските музиканти да се покажат на живо отново след легендарния дет фест, чието последно издание беше през 2000 година и беше една от най-хубавите рок и метъл традиции у нас. И с наличните музиканти и голяма доза див ентусиазъм, решихме да възродим събитието по някакъв начин. Благодарение на „Танцова академия Бургас” успяхме да намерим подходящо място, където да направим подобно събитие и финансирайки го изцяло от джоба си, днес то е факт и ще посвирим на хората. Надяваме се да влязат, за да стане пак.
Спонсори няма, така да разбираме?
На този етап ние не предвиждахме да има такива, защото срокът на промотирането на фестивала беше много кратък и хората нямаше как да знаят за какво си дават парите. За момента ние ще го представим и занапред най-вероятно ще има спонсори. Впоследствие, когато взехме идеята за фестивала, че трябва да стане, решихме да си разпределим задачите. Общо взето Тошко Сепултурата от Алкофилия и моя милост поехме основните организаторски дейности и контактите с медиите, но много наши близки приятели, които не са участници във фестивала, помогнаха по един чисто приятелски начин, без да получат и стотинка за това нещо. Не мога да не спомена Невелин Мирков, който ще бъде зад пулта тази вечер. Е, той има хонорар де, едно шише Джак, няма как. Той успя да ни осигури озвучаване, което е на много сносна цена. Благодарим на Росен Сеновски от група G.R.A.S. за това, че ни помогна да намерим добро осветление на прилична цена, както и на всички други хора, които малко или много, чрез раздаване на флайъри, чрез лепене на плакати, ни подкрепиха. Дано хората да влязат и да си платят входа, за да можем да видим какво ще стане накрая, дали ще останат някакви пари и да направим нов фестивал.
Как стана подборът на групите?
В началото бяхме решили това да са само бургаски банди, защото нямаме възможност да плащаме транспортни разходи на гостите от други градове. В последния момент момчетата от Unhumanity от Пловдив решиха, че им се участва, че ще си платят пътя, за да участват. Бяха настоятелни, така че ние нямаше какво да кажем повече. Пък и е малко на приятелски начала – Никола, басистът на Unhumanity, ни е приятел, той е свирил в група Саракт, ние го познаваме отдавна. Изпратиха ни две парчета, решихме, че това е много добро, много пасва като цяло на дет настроението на фестивала. Те са млада група и това е и целта на феставала – винаги да има по една нова банда, която никой не е чувал и мисля, че изпълняваме концепцията. Масово бургаски банди плюс нова банда.
А за Врани Волоса какво ще ни кажеш? Нещо ново можем ли да очакваме?
В момента правим представяне на последния ни албум Heresy/Ерес, правим концерти из страната. Свирим къде като подгряваща група, къде самостоятелно час и половина-два часа и паралелно работим по нови парчета. Това е основното – един музикант, творец, трябва да твори, това е неговият път, това е нашят път и ще продължим да работим. Има една интересна идея за новия ни албум, има доста парчета, работи се, но всичко е в много ранна фаза, за да говорим за наследника на Heresy/Ерес. В момента представяме албума, защото е пресен, няма една година още откакто е излязъл. Надяваме се все повече хора да го харесат и да знаят песните от него.
Спомена фестивалът догодина – очакваш да продължи и да стане традиция този фестивал, така ли?
Ние си казахме няколко приказки преди фестивала, че независимо дали не излезе финансово, най-вероятно ще опитаме още веднъж, много по-сериозно. Организацията ще тръгне няколко месеца по-рано, за да можем да потърсим финансова помощ. Така че няма да се отказваме. Няма да се отказваме и ще търсим начини да си улесним работата на база на това, което сме срещнали като трудности сега.

Не е тайна, че Vrani Volosa са сред любимите ни групи. Ясно е, че са и една от най-добрите и обичани родни банди. Затова когато стъпват на сцената, долу започва да бучи като пред буря. Максимумът тълпа за вечерта от 150 души без музиканти и гости, е достигнат и около 200 човека се люшваме в прегръдката на Fires Don’t Leave Me. Тези най-отпред вече се знаем поименно и задружно тресем глави и тела, докато „враните” за пореден път леят езически красива музика. Знаем какво да очакваме и го получаваме с ударна сила – огън в очите, сърца бият! Rivalry ни понася на крилете си и носим приятели на ръце в радостен крауд сърфинг. Приятелство се лее цяла вечер и от сцената, с постоянните размени на хора между групите. Грузинеца застава до Ицо за Among Two Storms на Rotting Christ и дуетът им отвява глави. Не просто емоция, магия са тези момчета и се надявам още дълго време да ни носят Ерес-та си. Крушението ни залива почти неочаквано и дълго крещим „Врани! Врани!”. Те си тръгват, но Кольо остава на сцената. Свири на бас с Тошко в Алкофилия, ставайки сам пореден епизод от „вечерта на фийчърите”, както се смеят бандите, пускащи членове от една в друга формация. Да живее ъндърграунда!

Кажи нещо повече за групата!
Старо име е, събрахме се през 1994. С доста промени в състава и в момента от оригиналния състав сме само аз и вокалът ни Пуфо, като от няма и година Кольо от Врани Волоса ни е басист.
Защо точно „Алкофилия”?
Това беше идеята да съберем групата – любовта ни към алкохола.
Значи тематиката на групата е изцяло обърната към алкохола?
Изцяло алкохол.
Колко алкохол се изпива по време на репетиции?
Ууххх....
А преди тях?
Оооох...
Какви са ти очакванията от фестивала?
Да се получи добре, за да го превърнем в традиция. Това е основното, което ни държи с Ицо от Врани, ние бяхме инициатори.
А като един от организаторите, искам да те питам – как се прави такъв фестивал, все пак е изцяло на фенски начала?
Ами, трудно е откъм финанси. Щото ние реално сме си събрали от групите пари. Ако има спонсорство някакво – ей го, има, осветление се отдава, апаратура се отдава, залата е готина, те ще ни я дадат пак. Тия неща са лесни, въпросът е, че финансирането е много трудно. За рокенрол тук никой не дава пари, да не говорим за екстремен метъл. Това е най-тъжното. Така че се надявам да се получи хубаво. Всички на това се надяваме.

Хубаво не, ами много хубаво! Стари кримки, Алкофилия са любимци на бургаската публика и на феновете на „Черноморец”. Техните 40 минути съдържат концентрат и пънк в такъв градус, че долу се потим, а промилите в кръвта се покачват със скоростта на сметката в такси-копърка. Пия, Ода за Махмурлука, Гроздова, Алиса във Винпрома – при такъв алкохолен букет трезвите се напиват, а пияните хващат безсмъртие и се търкалят един върху друг в приятелски мошинг. Пуфо напомня с поведение и лице на Shane MacGowan от The Pogues, предполагам и по жажда не му отстъпва и лее пиянска поезия във френетичните пънк химни, а масата (не тази с покривката... само) вие щастливо под съпровода на Алкофилия. Ирина от Necromancer вкарва клавирни подплънки на две парчета, а нвръстно хлапе дава тон за футболни химни, като преди това скандира името на групата от микрофона, под гордия поглед на татко си. Веселба и алкохолизъм.

Necromancer, стъпили на 20-годишната си история, са последната банда за вечерта.

Представи Necromancer накратко!
Necromancer e създадена 1990 година. Има три официални албума и едно демо от 2001, то е последното демо, след това прекъснахме за около осем години дейност и тази година отново сме на сцената.
Защо прекъснахте, какво стана?
Това е дълга тема. Защо прекъснахме? Защото в един момент всичко беше сринато тук и просто ситуацията беше такава.
Всички помним, че през 90-те години бургаската сцена беше много силна.
Силна беше много, да. От деветдесетте докъм 2000 година всичко си беше окей. От 1995 до 2000 имаше ежегоден така известния детфест в Летния театър.
А очакваш ли да се възроди наистина Бургас и да стане пак една от водещите сцени?
Надявам се силно да стане така! Именно поради тази причина правим този фестивал със собствени сили.
А какво да очакваме от Necromancer занапред? Свирихте вече в София няколко пъти, подгрявахте големи банди...
Абе, всъщност какво да очакваме – и аз не знам. Свирим за удоволствие, за кеф. Направихме едно ново парче, което ще бъде изсвирено тази вечер. Мислим да направим още няколко песни, да ги запишем, клип да направим – това са засега плановете.

Грузинецът обича жужащия звук на китарите и бързо ни връща през деветдесетте и българската дет/блек метъл картинка от онези години, когато такива фестивали се правеха по читалищата в София, Летния театър, а клуб „Сатан” в Бургас редовно се тресеше под звуците на лидерите на родния ъндърграунд.

Макар и понамалели, хората показват, че не са забравили бандата и приветстват шумно всяка песен. Чуваме и чисто ново парче, а с Necromancer излизат двама гости. За Under Rule на сцената излита Max Pain от The Revenge Project и припомня защо е сред най-силните фронтмени у нас, а на Memories пее Христо от Vrani Volosa. Музиката на четиримата не е мръднала от класическия мелодичен дарк/дет, с който ги познаваме и помним. Като спомен за онова време е и угасването на звука и светлината, когато усилвателите не понасят напрежението и си взимат неплатен петминутен отпуск на два пъти за една песен. Краткият технически гаф обаче не пречи по никакъв начин група и публика да се радват едни на други чак до 22 часа, когато фестивалът приключва и щастливо уморени поемаме глътка въздух, преди да поемем отново апаратурата.

Равносметката? „Не сме на загуба, хората се кефиха, ние още повече. Догодина пак ще го направим, но този път започваме по-рано и ще намерим спонсор.” Стискам ви палци, момчета! Защото Илия Михов, който отдаде залата, е прав: „За да ви научат хората и да има смисъл, не трябва да спирате. Залата пак ще ви я дам.” Напролет с втори полет.

_{Подробна галерия има тук, а пълните интервюта са на този линк.}