LIVE REPORT

Виена, сняг и Hollenthon

Студ, сняг, красота, големи бели паркове, впечатляващи сгради и паметници, усмихнати хора, греяно вино (Bitte, ein Glühwein!) от симпатични дървени павилиони и коледно настроение навсякъде около теб. Виена в началото на декември. Превъртане на лентата, прелитаме покрай дивотиите на няколко приятели (о, да, бой в снега!) и в 19.30 със Сашко и Мина нахлуваме в Szene. Залата за свирене е малка, подобна на RBF, но мястото е организирано страхотно – пред заличката са гардеробът и щандът с мърчъндайз, а едно коридорче вляво води до малък бар, който напомня закусвалня за бързо хранене... само дето е пълно с дългокоси и татуирани типове и готини метъл дами. И се лее богохулна музика, а телевизори навсякъде показват какво се случва на сцената. И не се пуши! Ако искаш да смучеш фас – малко пространство в дворчето е оградено с найлони, пазещи от студения вятър – стоиш и пушиш. За пръв път се прибирам от метъл концерт без да изгарям от желание да си преварявам дрехите. Ей такива концерти...

А концертът е петопръстен метъл пестник, траш и дет метъл от местната сцена, събрани за общото доволство на около 350 човека, наливащи бири и показващи ентусиазмът на стадо тапири на водопой. Ясно е, че по Европа на метъл концерти е скучно, затова скачаме най-вече за рокенрол банди. Но тази вечер свирят Hollenthon – лични герои и любимци вече повече от десет години и няма как да пропусна възможността да ги гледам, след като така или иначе вече съм тук. Martin Schirenc е мощен пич, познаваме го от серията концерти на Pungent Stench в България преди 4 години и нямам търпение да го видя отново на живо.

Но първо са подгряващите герои. Тотално неизвестни групи, от които не очквам да ме впечатлят особено. Поевечето не го и правят. Първите две банди отбелязвам протоколно – Tears of Wrath и Warcult – повече не ви е и нужно да знаете за тях. Виж обаче, когато Black Inhale излитат на сцената като завоеватели, успяват да привлекат вниманието ми. Пък и публиката е нараснала от 8 души пред първите две вокално-стържещи формации, на стотина за четиримата метъляги. Без кой знае каква идентичност в звученето, Black Inhale удрят с концентриран тупаник от траш и кросоувър, някъде на кръстопътя между ранните Sepultura и Machine Head. И наистина е важно как се държиш на сцената – момчетата подскачат и вилнеят, надъхват вялата публика сякаш те са хедлайнърите. А и като се има предвид колко статични са иначе хората – рядкото поклащане на глава и спорадичните крясъци говорят, че май наистина ги обичат тук. След около половинчасов сет си тръгват с огромни усмивки, спечелили още поне двама фена, без дори да го подозират.

Days of Loss забиват одлскуул дет метъл – колкото праволинеен, толкова и еднообразен. Но звучат добре на живо и ги гледам с инетерес двайсетина минути преди да се отбия до тарикатския кенеф, в който пикаеш директно по керамична стена с постоянно течаща вода. А до мен забавно се поклаща на място вбирен шваба с блажена усмивка. Връщам се за последната песен на пичовете, залата вече е почти пълна и ги изпращаме, готови за Hollenthon.

Публиката, естесвено, се изнася за нови бири и се прегрупираме на фронтовата линия, готови за отстрел като диви гъски в тръстика. И наистина ни разстрелват. Hollenthon свирят пред домашна аудитория за пръв път от година и са адски надъхани. Пръв излиза звярът Mike Gröger, сяда зад барабаните, натиска кожите и останалите трима изскачат напред, готови за анихилация.
Защото Hollenthon на живо този път са абсолютна изненада. Никакви оркестрации, никакви различни инструменти освен две китари, бас, барабани и ревове. Суров и първичен дет метъл, само че изпълнен от хора, които знаят и могат. Виелицата на Tyrants and Wraiths повлича в двучасово метъл безумие. Звукът е много чист, балансиран и така набичен, че сухият грак, който излиза от гърлото на Martin, се впива болезнено в ушите, като оставя кратери по мозъчната кора. Woe to the Defeated влита директно, без пауза, а мачкащите рифове на On the Wings of a Dove определено не галят с гълъбово крило, лишени от помпозните оркестрации, а са по-скоро плясъка на ястребов полет. Свиреп китарен побой и мощна ритъм канонада, така преобразени парчетата на Hollenthon придобиват съвсем различен блясък. Или мрак. С маршово ускорение. Логично и дебютът е представен от една единствена песен. Но коя само! Този път имаме запис на мюсюлманската молитва, която веднъж дори ме изправи в стойка „Мирно” пред джамията до ЦУМ, в очакване на смазващия риф. Homage - Magni Nominis Umbra на живо, пред мен. Решетката дали се е притеснила от евентуално изкривяване?
Китарите са като прибой тук и макар и да няма цигулки, а източните народни инструменти да звучат единствено между ушите ми (и вероятно в още около 300 глави наоколо), мелодията се опитва да ме разкъса на части докато крещя срещу Martin, опнал юмруци в поздрав и въртя неистово врат. И няма почивка – веднага след истерията и катарзиса се впускаме в Son of Perdition, за да ревем с глас средновековната легенда и да куфеем в такт с четиримата пред нас.

В бандата има лека промяна от тази година. Gregor Marboe е в залата но само като зрител, а мястото му на сцената е заето от русия басист с коса до под задника Max Reif. После разбирам, че раздялата е станала безболезнено и за двете страни и пичовете си говорят след шоуто. Но до края има време. Deathly Dirges е поредната песен от ЕР-то от миналата година, което чуваме почти докрай. Само не разбирам как може толкова свирепа музика, толкова здраво свирене да не предизвикат почти никаква реакция в публиката. Нали и те са дали по 15 евро, какъв е кефът да стоиш със скръстени ръце и да зяпаш тъпо бандата, която се раздава и поднася дет метъл в такава форма? Е, не мисля дълго по темата, твърде зает съм да раздавам въздушни тупаници и да викам до посиняване. Изненадата наистина е огромна спрямо това, което съм си представял и за разлика от повечето случаи, различните посоки на очакванията и реалността не носят разочарование.
Не стегнати дет композиции, изпъстрени с грегориански напеви, източни мотиви, средновековни инструменти и оркестрации, а груб и свиреп дет метъл, понесъл прахта и силата на военни ботуши слушаме на 4 декември в Szene, Виена. До края на концерта съм абсолютно щастлив и вилнеещ метъл, яхнал позабравени любими емоции. И когато отшумява Conspirator, която закрива With Vilest of Worms to Dwell и това шоу, си давам сметка, че някои неща са непреходни. Като любовта към ударния и оригинален метъл, към суровото звучене на тежката музика, поднесена от хора, музиканти, различни от масата, доказали, че познават качеството. И в личния ми храм Hollenthon са сред тях.

Снимките са в галерията.
коментари [3] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Съзнанията са като парашутите - работят само, когато са отворени.
Батето