A reason for being forever

Cause no matter what I say, no matter what I do, I can’t change what happened, can’t change what happened ... и така около милион пъти от снощи насам, докато се опитвам да сглобя подобаващ текст, (един от многото) Ники ми помага със сетлиста, и механично превъртам сцените в главата си.


А сцените са много. Притесненият Petter Carlsen, с нежните му акустични изпълнения и голямото бъдеще, предречено от анатемци. Сам, изправен, усмихнат смутено и даващ ни най-хубавото, което може да предложи – и е перфектно допълнение към атмосферата. Кротко седналата публика в пълната зала. Миг по-късно вълната от скочили, хвърлили се напред тела към сцената и изправените на задните редове. После... после не беше анатема. Беше благословия. Чувала бях, че ливърпулци (ама какви съграждани на Бийтълс, а?) са прекрасни и искрено отдадени на изкуството си. Но не знаех, че е вярно ТОЛКОВА много. Концерт, дълъг два часа и четиридесет минути, магическа разходка из всички албуми на групата. Катарзисно преживяване за феновете. За чест на музикантите – без „Много ви обичаме”, повтаряно навсякъде до припадък. Без стандартни сетлисти. Без изкуствени бисове. Никакви празни приказки. Просто един тон красота, хвърлена отгоре ни. За чест на публиката – приета подобащо. Всички в залата на крака през целия концерт, голяма част от публиката на балконите също. Аплодисментите избухват, още преди песента да е свършила. Всеки текст излиза от стотици гърла. Запалките присвяткват по молба на Винсънт. Хора, чакали любимата си банда с години, куфеят, пеят, емоциите връхлитат с такава сила, че въздухът пращи от щастие.


Започваме, очаквано, с последния албум. И, невероятно, звучи дори по-красиво на живо. Thin Air, Summer Night Horizon, невероятно нежната Dreaming Light… Дани я е свирил предния път, когато беше тук сам, преди да излезе We’re Here Because We’re Here, помните ли? Но като говорим за спомени, връщаме се все по-назад в творчеството на Anathema и докато A Natural Disaster, Temporary Peace и One Last Goodbye са предвидими, едва ли някой очаква Angelica, A Dying Wish и Sleepless. Радостен шок за всички – за истинските почитатели, които едва ли са се надявали на такъв подарък, както и за прохождащите фенове, от това, че групата умее да звучи толкова различно и (отново) толкова прекрасно.


Този път обаче всичкото време на концерта не мина като миг. Този път всеки миг тежеше като всичкото време на света. Защото истинското изкуство не тече леко през сърцата. А се вплита кротко в пулса, разстила се по вени и капиляри, прави те една идея по-реален, по-веществен, по. Are you there? It is wonderful to know… Да, чудесно е, момчета. От един момент нататък никой не знае къде е. Светлините над сцената подчертават музиката, виждаме Danny, облян в син блясък, или Vincent, отскачащ рязко от микрофона, сякаш се е опарил, а къдриците му, подпалени от червените прожектори. Lee допълва момента с всичкото изящество на фигурата и гласа си, а по-късно с брат й се впускат в импровизирано валсиране насам-натам.

Важно за отбелязване – мястото пасваше перфектно на концерта. Недоволствата и аргументите, че зала „България” не била за метъл концерти, просто се разтварят във въздуха за тези, на които им харесват адекватното осветление, кристално чистият звук, чистотата и удобството. Да, дребни неща, сравнени с емоцията от самата музика, но е далеч по-приятно да можеш да седнеш спокойно, да няма локви бира и пласмасови чаши по пода, както и да не се носи миризма на цигари. Палец горе за Тангра.


Но тези неща се осмислят мъничко по-късно. След последната песен, след дългите аплодисменти и помахването за довиждане, след осъзнаването „О. Свърши.” и кроткото излизане от залата, единственото, което можеш да направиш, е да си поемеш дъх, да запазиш ехото в ума си и да продължиш да се чувстваш благословен. Защото единствено тези моменти имат значение.

_{снимки: Елена Ненкова/Тангра Мега Рок}