To Mega Therion

С още една намаляха големите метъл групи, които чакахме години наред, онези, с които сме израснали и слушали като хлапета и сме се прекланяли пред музиката им. Групи, които с време надрастваме, но не забравяме. И когато на концерта си Therion засвириха Wine of Aluqah, в съзнанието се завихри калейдоскоп от образи, спомени и асоциации. И над два часа минало и настояще се сляха във феерията на музиката на Therion.

Последният път когато ходих към ПЖИ беше през деветдесетте с един приятел (честита втора щерка, Иво!) да си подава документите да учи там. Днес, по тъмно, с Диди шляпаме измежду изкъртените шахти на каналите и се надяваме на спомените ми и ориентацията по телефона от същия този приятел, който ни чака пред портала на висшето училище. Почти се бях уплашил от преместването в такава зала, но Most Of Evil са се доказали през годините и очаквам изборът да е удачен. Недостатък е само липсата на ориентир като знаци в тъмницата на ж.к. Слатина. Но човекопотокът е красноречив, няма как да се объркаме по широкия двор на „Тодор Каблешков”.

Вече вътре. Тесничко коридорче, единствена врата и бавно навлизане. В началото ме притеснява факта, че в залата при входа й е пълно с хора. Оказва се обаче, че вътре има място, а на вратата просто е постоянен приток и отлив на метъли. И изобщо не е трудно да се курдисаме на по-малко от десетина метра пред сцената. На която в момента е едрата фигура на Teddy Möller. За пръв път от не помня колко време отивам на концерт без подготовка за подгряващите банди. Loch Vostok обаче са стандартен бърз метъл, с тук-там някоя игрива мелодия, продрани вокали и набиващ ритъм. Нищо отличително. Освен чудесното озвучаване. „Щом първите групи звучат толкова добре, няма начин за Therion да е кофти звука”, редя мъдри мисли и оглеждам залата. Тясна и издължена, с бели стени, високо на които прозорците са с пуснати щори за повече атмосфера. Назад има още две нива, всяко отделено с по едно стъпало от предното, така че и оттам се вижда добре. Зад сцената е опънат винил с обложката на Sitra Ahra, като единствено чистите бели стени встрани от него изглеждат нелепо и навяват дъх на сватби. Представих си леки визуални декорации, извити по стените... но все пак мястото е инцидентно избрано, така че това в никакъв случай не е недостатък.

Саундтракът на разсъжденията ми изведнъж спира с грак на вокалиста на шведите, че чакаме Therion и това е било последната им песен. Е, не приковаха вниманието ми. За разлика обаче от поелите щафетата Leprous. С дрехи в стилистиката на европейски контета от викторианската епоха, петимата удрят шашващ миш-маш от прогресив, дет метъл, мат-кор и ръченична ритмика по невярващите ни уши. Едновременно мрак и агресия, мелодия и канонада от рифове, рев и страхотни чисти вокали, всичко това синтезирано в 40-минутен сетлист и пет-шест парчета, повечето от които по над 6-7 минути. Правят впечатление китарните удари, разцъканият ритъм и мощното куфеене от дредовото животно Einar Solberg, отговорник по клавиши, вокали и владеене на внимание. Лек спомен за Meshuggah, но с мелодичните пасажи на Dark Tranquillity в клавирно отношение, Leprous остават приятната изненада за вечерта, забиват осемминутния пирон Passing за довиждане и в момента се дърпат албумите им.

Therion… Така се надявах навремето да ги видя на детфеста в Бургас (а що там един дявол знае, някак си бях сигурен тогава, че долетят ли до България, ще е точно на летния метълизъм в Бургас) и си останах с чакането. До тази вечер. Therion в момента са осем. От тях трима са ми любимци от малък. Snowy Shaw основно покрай проекта му Notre Dame, който много харесвам, Waldemar Sorychta, който е човекът, заради когото осмислих позицията на продуцента в метъла, когато съзрях преди почти петнайсет години името му последователно на обложките на Passage, Irreligious и Mandylion. Grip Inc също, де. И разбира се, Christofer Johnsson. Останалите петима още в първите двайсет минути също ми стават любимци. Как да го опиша? Двама певци, които поемат всички диапазони на пеенето, включително истерично вряскане, шепоти и дълбок рев; две певици, от чиито гласове ми се изправят космите и насълзяват очите; двама китаристи – единият измислил прекрасни мелодии и ударни рифове, другият свирещ разкошно солата, писани от първия. Басистът-продуцент, който дивее в десния край на сцената. И невидимият, но тътнещ барабанист над всички в залата. И онези 20-ина песни, които ми отнеха дар словото и ме оставиха на вълните на асоциациите, на трип и удоволствие над два часа. Описах ли го? Хайде малко по-подробно:

Сини светлини, силуети зад пушеците и... Sitra! Ahra! Не ми хареса когато видях клипа и я чух за пръв път. На живо обаче, знаете е друго. Пък и хората около мен пеят, викат. Значи откъм публика също ще е супер. Защото звукът вече е ясно – отличен е. Почти без пауза се връщаме с 12 години и албумът, който ги направи явление с влияние. Wine of Aluqah. Първите признаци на умопомрачение са налице – космите ми стърчат, пестниците са стиснати и чат-пат чувам собствения си рев. Диди грее щастливо до мен. Нещата се сериозни. Прескачаме в Typhon. Страхотно разпределен сетлист – нови и стари парчета се сливат в шеметна въртележка от чудесна музика, излята от разкошните Therion и единственото, което можем да правим е да попиваме и сами да се разтворим в общото благо. Lori Lewis и Katarina Lilja помитат вокално, Thomas Vikström е абсолютен звяр на микрофона. Мощен и чист глас, който така се връзва с песните на Therion, все едно са писани специално за него. А Snowy Shaw - е, той е истински артист. Което не е изненада, де. Много добре знаем водевилната лудост на Notre Dame и демоничното му участие в групата внася ударна доза театралност и присъствие. Не просто певец, а актьор, аранжор и музикален полтъргайст с отчайваща харизма. Пее, реве, гримасничи и постоянно си сменя позицията, оставя те с впечатлението, че е навсякъде. Но за Siren Of The Woods оставя насаме Thomas и Katarina за прекрасния дует на песента. Е, не може само нежност. Ljusalfheim изплува от Secret of the Runes за бомбастична порция епика от света на светлите елфи в нордическата митология. За съжаление няма как оркестрациите да са на живо, но магията на Therion е толкова силна, че въпреки липсата на въздух и околната пот, съвсем не забелязвам вече хора около мен и се оставям музиката да ме носи. А за солото в песента сещате ли се? Christian Vidal е страхотен и гордо може да застане до Christofer Johnsson и да преплитат грифове с усмивка. Christofer от своя страна показва, че определено се радва да стои пред всички тези хора в залата. Защото долу го аплодират не просто фенове, а тълпа абослютно отдадени хора, куфеещи, пеещи, викащи и вилнеещи, хора, които приемат Therion като нещо повече от група. Dies Irae от реквиема на Моцарт е „специален подарък за тези мили хора”, а при мачкащата Ginnungagap хорови възгласи припяват на ударния начален риф и при такава отдаденост няма как да останеш безучастен.

След два часа на сцената, Therion забиват Unguentum Sabbati, в края на която един по един се прибират и благодарят... За да се върнат след минути с урагана The Rise Of Sodom And Gomorrah. Абсолютен фурор! И преди да се освестя избухва абсолютът на To Mega Therion. Край.

Още снимки в галерията.