LIVE REPORT

We must remain

Очарователен и достолепен, Jon Lord винаги ми е вдъхвал уважение и възхищение, въпреки че така и не станах фен на Deep Purple. Но начинът, по който промени звученето на рок музиката с „Хамънда”, вплитането на класическата си школовка в твърдия звук и изключителното си излъчване, будят почит и адмирации. Затова и за втори път отивам с изключително удоволствие на негов концерт, този път в София, в едно от най-адекватните места – Зала 1 на НДК.

Концертът е разпродаден, логично за такова събитие не са предвидени правостоящи билети, а когато потъвам в кадифения уют високо на втори балкон, потръпвам от спомените за всички прекрасни концерти, на които съм бил свидетел в търбуха на социалистическия исполин. Долу на сцената са се подредили музикантите от Софийската Филхармония, вляво от тях, зад прозрачен параван отново са тримата от група Те. Лорд е стилен, в черно, което така подчертава бялата мъдрост, изписана в косите и брадичката му. Усмихва се топло и обявява това, което вече знаем – първата част този път ще бъде посветена на втория му солов албум Sarabande.
Писана преди 25 години на калифорнийския бряг на Тихи океан, където е живял тогава Джон Лорд, сюитата се обръща дълбоко в музиката на барокова Европа. Мелодиите се редуват бързи с бавни, оркестърът води мащабът и експлозивността на музиката, а групата допринася за цялостно фюжън звучене – комбинация, от която се разтварям в седалката и се потапям изцяло в музиката. Прекрасно хармонизиращи, акустичната класика и електрическия рок, дирижирани от таланта на беловласия музикант, лесно трогват, особено представени на живо от великолепни музиканти. Плаващата кокетно заглавна пиеса прелива в нежната Aria, преди да се впуснем в бурната Gigue, която галопира редом със сърдечния ритъм на над 3500 души в залата. Чудесно поднесена, Sarabande приключва с остроумен диалог между рокгрупата и филхармонията. Като истински наперени младежи, тримата държат основния ритъм на Caprice, докато оркестърът се разхожда из всички останали композиции, взимайки няколко секунди превес, преди да отстъпи отново пред твърдия звук на бандата, като с такъв аранжимент, финалът е още по-въздействащ отколкото в студийната творба.

Краткият антракт буквално е разкъсан от мощни овации, когато музикантите директно се впускат в Pictures of Home за начало на второто действие. За много от присъстващите явно това е същинската част. Разчупена от етикета и почитта пред класическата музика, когато се разливат по-рок ориентираните композиции, публиката забравя задръжките си и, понесена от устрема на емоциите, скача на крака, аплодира и се чуват подсвирквания и възторжени крясъци. Да, рокът е лудост. Музиката магия. А лудият магьосник-джентълмен Джон Лорд знае как да пипне струните на всяка душа пред себе си. След ударното начало, следва по-умерена част „като любовният ми живот – бързо и бавно. Макар че напоследък е само бааавно.” Така след поредния взрив за феновете на Deep Purple с Lazy, идва ред на прекрасната Wait a While. Трогателната красота на песента, въздействащият глас на Kasia Laska, която отново е до Лорд и чудесните лирики за „раздяла, но и нова надежда” докосват нежно, с върха на пръстите по невидимите очертания на душата. Преди да се опомня, осъзнавам, че съм стиснал зъби, трогнат от въздействието на музиката (не само върху мен). А когато избухва великолепната Perfect Strangers, в Зала 1 започват да се блъскат емоциите, изтръгнати от гърдите на всички. За мъжките вокали този път е поканен Jakob Samuel от шведската банда The Poodles и въпреки, че се опитва да пее максимално близо до студийните вокални линии, гласът му си пасва чудесно на парчетата.
Perfect Strangers е още по-бомбастична и директно помита в оркестралните си рок одежди, а ако за класата на оркестъра не може да има съмнение, нека стане ясно за пореден път – пичовете от Те могат да свирят. Венко Поромански успява да влее пулс като на лекоатлет на пистата в двучасовия спектакъл, докато страхотните сола на Дарин Василев са още по-сигурни от миналогодишния концерт на Лорд и буквално палят въздуха в НДК. Soldier of Fortune е така разтърсваща, че някои хора наблюдават сцената през флуидни призми, а очакваният край с Child In Time изправя залата на крака и напълно спечелени, хората не позволяват на музикантите да си тръгнат почти десет минути. След това вечерта се разтваря в спомени.

Визуалните такива са в галерията.
коментари [2] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Creativity is allowing yourself to make mistakes. Art is knowing which ones to keep.
Scott Adams