LIVE REPORT

За концертите и хората

Много се ядосвам, когато се хвана сам в проява на двоен стандарт. „Helloween сто пъти идват тук и пълнят залите, а страхотни банди свирят пред няколкостотин души”. Снощи W.A.S.P. изнесоха третия си концерт в София и петия им изобщо в България. Отново пред пълна зала, разбира се. Над 3000 души крещяха I Wanna Be Somebody. И аз бях един от тях, абсолютно изгубил връзка с реалността. Но W.A.S.P. и днес ми носят същото очарование както и преди двайсетина години, когато ги чух за пръв път, а на сцена са жестоки. Нещо за пътниците и влаковете се сещам.

Loud Concerts са избрали зала „Фестивална” за този концерт, явно помнят, че миналата година „Христо Ботев” беше тъпкан до козирката. Принципно дистанцираният Blackie Lawless не желае досадни журналисти да му се врат в краката и вместо на топло в кафето, киснем на клинча пред служебния вход. После в индианска нишка ни прекарват през сивите панелни коридори на залата и ни въвеждат пред сцената. Поглед назад. Леле, колко много хора! Изведнъж гръмва рев „Бле-ки! Бле-ки!” и се зазяпвам в блесналите погледи. На решетката са опънати няколко страхотни знамена на W.A.S.P., тениските и суитчърите са така познатите обложки – феновете са подготвени.

Но не и за Bastardolomey. Когато бандата изхвърча на сцената и удря директното Semiautomatic, забелязвам по-скоро неразбиране и апатия. Но на пичовете не им пука. Нуфри ръмжи бясно песните, пулейки се под тарикатското бомбе, което по чиста случайност не му хвръкна от главата при това препускане напред-назад. Скача, тактува с цяло тяло и хрипти в микрофона като за последно, а на сетлиста каца една оса, явно агент, изпратен от Blackie да разучи песните, докато той дава интервюта. На Вили лицето не му се вижда иззад буйната къдрава грива и се сещам за един друг басист, минал през бенда на Ози, преди да се закове в Alice In Chains. Милен и Бъсти си вършат работата така, че ако бяха пред корава своя агитка, биха рязали тикви с кросоувър-трясъка на парчетата от Plastic Pig Society. В един момент на някои от по-будните метъляги им присветва и аплодират Бастардосите, а те затварят с нахално добрия кавър по Snap Your Finger, Snap Your Neck на Prong.

Преди да видим W.A.S.P. пак усещам приятния гъдел в стомаха, така познат преди концерт на любима банда. Не, не минава с годините и опита, честно. Рев отзад, тъмница отпред и... на коленееее! Четиримата излитат, шум и шут с On Your Knees. Снимам първите три песни и хуквам през глава към другия вход на залата, за да не изпусна нищо освен минутката от Crazy, която се губи в спринта ми около „Фестивална”. Нахлувам изотзад, подминавам ухилено няколко стари другари и хвърлям око на публиката гърбом. Да, над 3000 души има в залата. Отзад обаче не ме кефи как се чува и с рамо, лакът и бойна крачка се прегрупирам между Божо и Шаха точно за Wild Child. Всъщност, сетлистът е доста сходен с миналогодишния. И пак песни до 1992 и от последните два албума. Старите парчета обаче звучат жестоко. Определено W.A.S.P. е Blackie и обратното – няма такова значение кой свири с него в групата му. А затвърдили позициите си в състава Doug Blair, Mike Duda и Mike Dupke вършат страхотии с инструментите си. Doug куфее, свири, вдига китарата, разхвърля се гол до кръста, а солата му те хвърлят обратно в класическите години на хеви метъла.

Идва моментът на The Idol. Колкото и пъти да чуя тази песен на живо, няма да престана да настръхвам и да пея с пълно гърло. Драмата на Джонатан става лично изживяна, покъртителният глас на Blackie ми изправя космите, а мелодията ме пръска на части. Убийственото соло във финала е драматичния апогей. Всеки път. Стискам очи, пръсти и викам с пресипнало гърло. И като шамар през врата I Wanna Be Somebody пали трътките за нов хедбенг. Неизненадваща пауза, скандиране и още по-малко изненадващо връщане за програмираният бис. Но какъв бис само! Chainsaw Charlie е втори реален спомен от любимия Crimson Idol. Трябва да се дивее. После нова епична трагедия с Heaven’s Hung In Black и финалът Blind In Texas. Както винаги като по часовник, час и половина, здрав подбор на песни и поредното шоу на смазаната концертна машина W.A.S.P. Но и никой не очаква повече. Поредният концерт, да. Но е важна емоцията, която тези песни и този глас, тази музика будят, когато ги чуеш и изживееш отново в тълпа от себеподобни. Все пак, цял живот си пускаш любимите концертни албуми, нали?

За повече снимки, разгледайте галерията.
коментари [1] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Само имената ти, Господи, различни.
Заглавие на документален филм