Здрав старец не вехне до края,
не жари слана корен як

Scorpions не са rawk. Както казва един ерудиран приятел, имат две песни – хард-рок парчето и баладата. Всички останали са просто производни. Отдавна им е време за пенсия, а последният им албум беше тотално скучно и предвидимо клише. Но на повече от петнайсет хиляди души, дошли на „Академик” тази вечер, не им пукаше.

Голяма част от публиката е или под двайсет години, тепърва прохождаща в джунглата на музиката, или над четирийсет, отдавна затънала в осемдесетте. Особено чаровно присъствие са семействата с дечица, които зяпат възторжено и уплашено изпод лактите на мама и тате. Друг е въпросът, че не е ясно кой е по-развълнуван – дали те от първия си голям концерт, или родителите им от възможността да видят западногерманските герои на живо.

А съвсем „на живо”, няколко часа преди концерта, приветлив и усмихнат, китаристът и основател на Scorpions Rudolf Schenker седи в „Хеликон” на Цар Освободител и подписва повече от час автобиографията си, издадена у нас преди броени седмици от Махалото. Тълпата фенове, гушнали книгата пред книжарницата, е огромна, но ухиленият рокаджия, за ужас на мениджъра си, отказва да тръгне към стадиона преди да е оставил подписа си и за последния фен, чакащ тръпнещо на опашката. А хората са шарени – стари рокери, млади метъли, невръстни хлапета, чичко с костюм и вратовръзка, екипът на книжарницата и дори двама типа с китари – единият с електрическа и младеж с кухарка, на която, получил автографа, започва да дрънка развълнувано рифчето на Rock You Like A Hurricane, под одобрителния поглед на героя си. Голям пич се оказва Rudolf и не спира да раздава поздрави и усмивки по пътя към лимузината.

Към 7 сме сред тълпата на малкия „Академик”. Интересен, но оказва се нелош избор от страна на Art BG и Z-Rock, като изключим тоновете кал и локвите. За студентския стадион Scorpions е концертен дебют. Преди да си говорим за големите обаче, ще видим Ахат. Те в някаква степен си приличат с Manowar – за някои са дразнещи, за други – симпатични, но със сигурност са вечни. И почти няма субстанция, която да ги прогони. Тъй че търпеливо изслушваме Брадвата, Дървото, Монолог и Black Ra… така де, Черната овца. Доколко са подгряващи, е спорно, имайки предвид и хладния дъждец, който се изсипва, докато чакаме Scorpions, но подозирам, че това се дължи и на инертността на публиката. Изненадващо е наистина да видиш такова множество от хора да е толкова тихо и кротко. Вероятно си чакат любимците, мисля, но нещата не се променят особено, когато Клаус и компания излизат на сценат с гръм, трясък и познатия ни от предни концерти видеоекран, на който се прожектират кадри от клипове, моменти от концерта и (предполагаемо) картинки, пипнати на Paint*.

Замерят ни, съвсем очаквано с едноименното парче от Sting In The Tail. Аху-иху, девойките наоколо пищят щастливо, мярвам една-две учудени по-възрастни физиономии, явно чакат Wind Of Change. Само че до нея има още малко – симпатягите на сцената са натрупали сценарии, които трябва да се изиграят. Заигравките с публикатата, вмятането на „Здаравейте, СофИя!” през около петнайсет минути и дори обогатения репертоар на Klaus с „Благодаря!”, изхвърлянето на едно дърво палки за барабани... за тия неща трябва време. И настроение. Сетлистът е достатъчно добър, за да създаде второто – след приличното откриващо парче идват Bad Boys Running Wild, The Zoo, Loving You Sunday Morning, все песни, които феновете се очаква да знаят и припяват повече от трите думи на припева. Дали липсата на ентусиазъм се дължеше на (не бих казала прекалено дългото) чакане да излязат германци, дали на досадния дъждец или на разочарованието от гласа на Meine, не е ясно. Последният, макар тъжен факт, не е изненадващ – човекът е на години за пенсия, живее при безумен дори за здрав млад мъж режим, беше болен наскоро. Въпреки това пее, търчи по сцената и се опитва по всякакъв начин да нахъса зрителите си. А усмивката му е искрена. Голям поклон за което.

Баладичната част от сетлиста се оказва, че има по-голям успех. The Best Is Yet To Come, прясно парче от новия албум, подготвя атмосферата за двойния удар с Holiday и Wind Of Change, когато малко по малко започва да се усеща, че сме на рок концерт. Размахват се сплетени длани и запалки, за съжаление телефоните и фотоапаратите са повече, въпреки мижавите предупреждения на охраната. Ентусиазираните фенове дерат гърла, останалите подхващат текстовете покрай тях, някой си подсвирква в тъмното, докато подухва ветрецът на концертната промяна. Слънчевият Rudolf Schenker е сменил миналогодишното си розово клинче на леопардови щампи с черно такова. А сравнени с каварненския концерт, дрехите на китариста може и да са различни, но сетлистът е много сходен. Мястото на 321 от Humanity Hour (който е един откровено силен албум) е заето от Raised On Rock – поредното прилично клише, удобно за изпълнение на живо. След нея скорпионите ни закачат и започват да ни правят удоволствие, както казваше Тома Спространов в „Хард § Хеви”, с други думи, Tease Me Please Me ни вдига още повече на крака. Тук е чистата наслада от концертната атмосфера – да чакаш с часове, в блъсканица и досада, но д а з н а е ш з а щ о си там. Защото обичаш тази музика. Обичаш тази група. А един от малкото наистина адекватни начини да го покажеш, е да отделиш от заплатата/ джобните за билет, да се наредиш търпеливо, за да ги видиш, да пееш, да скачаш, да пляскаш и да уважаваш както тях, така и околните. Нещо, което хората на „Академик”, макар и не особено възторжени, очевидно знаеха. Тъй че се забавляваха, гледаха, джапаха в калта, пяха и поздравиха Matthias Jabs за рождения ден, а в замяна получиха прилична доза хард рок от застаряващи любимци. Подправена със закачките на James Kottak (YOU kick ass!), трудно намиращи се албуми на щанда със стоките и вечната Rock You Like a Hurricane. Честна сделка и достойно сбогуване. Макар и без ураганни емоции.

_{* След кратки консултации с колегите – възможно е програмата да е и PowerPoint. (бел. ред. Видеото на екрана обаче е далеч по-интригуващо от миналата година)}

Скромната ни галерия е на този адрес.