Ден 3: Rockandroll, you fuckin' cunts

„Нямам кинти, ебал съм го, ще гледам само любимите български банди.” След като мъдро реших, че едва изстисканите от личния бюджет 50 кинта отиват за третия ден на Спирита, седмиците преди фестивала май потекоха по-спокойно и без излишни нерви. С предварителен и неясен план да се задържа в Бургас и Поморие покрай феста, в събота вечерта направих животоспасяващи постни сандвичи за два дни (парите са кът), раницата на гърба, книгата вътре, музиката в ушите (ех, тоя рокенрол!), шапката на главата и... преебавката БДЖ. Знаех си, че трябва да пътувам на стоп и този път. Смрадливо започна трипът, но не е като да не сме свикнали.

Fast forward – разбиране в Бургас за евентуални срещи, всички познати обаче са някъде си и Джойс ми прави компания в Морската два часа. Grolsch също. После пък са на тълпи. И привечер влизаме. Само преди това на входа тарашат раници и оставам без хранителен запас. Деба, ше се харчат непредвидени ресурси! Пясъкът поглъща меко стъпките и се закотвяме пред пустеещия все още плаж на Jack Daniel’s сцената, отново подкрепена от хубаво уиски и радио Тангра. Благодарим за кастинга! Vrani Volosa изскачат точно в 19.00 и майната му, че е светло! Интрото вече утвърдено е сменено, Ицо излита за Fires Don't Leave Me и верните петдесетина фена, кацнали отрано, си скачаме по главите от кеф. Звукът е супер, Врани свирят за пръв път на открито и е страхотна тръпка да ги слушаш, морето да ти е зад гърба, и „вятър в косииитеее”, докато Слънцето грее над (и пред) сцената. Някъде там ни съобщават, че басистът Сашо (псевдоним е, разбира се, човекът се казва Ангебу) преди ден е станал татко. И ще се пръсне от кеф, когато по-късно се срещаме в тълпата и се награбваме юнашки. Христо се сърди, че от еуфорията имало грешки. Само че с пясък в ушите и „огън в очите” нищо лошо не усещаме. Стискам оградата, все едно съм тръгнал да я късам и развявам нещастната ми подрастваща козина, когато изригва любимата Rivalry. И колко точно, колко на място, на морския бряг, се завърта пого, докато звуковото Крушение се стоварва върху нас. Кратък е сетът на момчетата, падна им се нелеката задача да са отваряща група за целия последен ден на фестивала. Но сме ги гледали и ще ги гледаме още много. Затова ръцете не пускат оградата, тениската изпива ръждата, усукана около решетката, докато затварям очи, предвкусквайки мощния удар, който очаквам от Smallman, сещайки се за участието им на първото издание на Спирита. Предвкусвайки, очаквам... глупости! Толкова мощно ни удрят, че в първия момент зяпвам и имам чувството, че очите ми ще изскочат. Тях също ги гледахме често в клубове и залички тази година, но тръпката, която носят на голяма, открита сцена момчетата от Асеновград, е неповторима. А точно този път все едно виреят в няколко измерения едновременно и успяват да ни вземат на половинчасова разходка. Сработването с Макс е станало адски бързо, но и много солидно. Барабанистът на Mental Architects замества временно Дони за бургаския гиг на бандата. Чефо пък излиза с тениска на Vrani Volosa. Толкова е важна и същевременно толкова малко изисква подкрепата между групите!

Четиримата удрят с кратък сетлист, който обаче има силата на мощен апъркът. 7 е магическо число. Питайте Стивън Кинг. Или чуйте втория албум на Smallman. Изведнъж морето от хора закипява, стискам очи, а вместо мрак, около мен избухват фойерверки. Музиката експлодира от колоните и, Боже, колко мощно звучи тази група, колко тежки са китарите, как те пребива ритъма и те трогва плачещият глас на Цецо. И не само той. В мига, в който гайдата се впива стръвно в мелодията на Labyrinth of Present, поглеждам и виждам, че и ти ме гледаш. Гледаш, без да съзнаваш, че погледът ти не вижда конкретика, а е отвъд, пречупен през призмата на сълзите. Толкова истинско, искрено и въздействащо. Като групата пред нас. Очаквано пришествие с Evolution тотално отвява тези, които за пръв път гледат Smallman. На мен ми стига толкова. Видях всичко, което исках, опустошен съм емоционално, не искам никого и нищо, не сега, не така.

Но оставам да погледам Кълн. Мрак. И на сцената, и пред нея, и над Бургас, и в музиката на триото. Една от водещите групи в недалечно минало, Кълн сякаш се поизгубиха напоследък, като изключим спорадичните появявания като подгряващи или гости на концерти. Но знаем, че съвсем скоро ни чака нов албум. Вкарват здрав ритник с Hunter, звукът им е набичен яко и минава малко време, докато се нагодим към умишления, груб рев на китарата на Георги. Слушам 4-5 песни, усещам и помня, че при други обстоятелства музиката на Кълн ме стиска по-здраво за гърлото. Сега обаче просто се рея (тук всички се реем) и се оставям течението да ме отвее към главната сцена и днешното голямо име. Както се и опасявам, обаче, Serj Tankian соло е само името си. На пуста сцена, семпло облеченият певец ръководи половин оркестър, а реално дава толкова малко. Извива гласа си, както само той може, но е някак вяло и по инерция, а докато псува и крещи безумни политически проповеди, май надъхва по-скоро себе си. Двете песни, които наистина харесах от дебюта му прозвучават като подарък – първи са. Lie Lie Lie и Sky Is Over падат една след друга, но дори и те не успяват да придадат живец в изпълнението на Serj. Е, хората отпред се кефят доста. На името основно. И тръпката като цяло. Има и фенове. Но тези, които очакваме нещо истинско, май вече сме си взели порциона. Или не?

„Ало! Къде си? Ще гледаш ли Gorillaz?”, подслушвам разговор на произволна руса патка. Не, скъпа, ти също няма да ги гледаш. Това са Gorillaz Sound System – аудиовизуалния гръб на анимационните герои. И ни поднасят точно това – видеостена с клипове на Gorillaz. Е, не, това мога и сам, в youtube. Писва ми още след третото парче и поглеждам мазната от пот програма в задния ми джоб. Я, след малко ще има Ревю „На Тъмно”. Честито затъмнение, отивам да се спасявам! Малко след полунощ, след известно разцъкване по сцената, Васко, Криси, Даката и Весо изплуват под Шарената Сянка и... всичко си идва на мястото! Престава да ми се спи, около мен има по-големи с няколко години и по-луди с няколко промила агенти, които с удоволствие си спомнят 80-те и пеят с пълно гърло. Как да не се заразиш? Криси пее жестоко песните на Милена (не, че не го знаем!), а Васко Гюров... си е Васко. И това е. Стига да излезе под прожекторите, да удари няколко тона на баса и да пропее гърлено и сме негови. Знае как стават нещата. Вече 25 години го знае. Свирят повече от час, подаряват ни китка Цветя от Края на Осемдесетте, с лека среднощна Закуска от началото на 21 век и пускат Даката да тича към Jack Daniel’s сцената, за да седне зад барабаните на Baby Face Clan.

Нямам идея какво друго да правя и се затътрям натам, като по пътя едва не се спъвам в Ицо от Vrani Volosa, награбил в пясъка готина мадама. Рокенрол, копеле! През това време, разбирам впоследствие, Grandmaster Flash влиза в ролята на DJ Winamp и просто пуска песни. Пропуснал съм го, за личен кеф и огромна изненада. Изнанада защото, срам не срам, досега не съм гледал Babyface Clan. А колко има за гледане! И за слушане. Баси, как съм проспал последните десет и отгоре години! Толкова енергия имат пичовете и сякаш прелива от инструменталистите, право през Насо Русков, който наживо откача. Директно чао на разума, здравей купон, кво се пулиш бе, това е шоумен! Облечен в костюм, бомбе и червени ръкавици, поклащащ бастунче (е, тук изненада няма, снимки поне съм виждал), лидерът на софиянци се чувства на сцената като... като на сцена. Пее зверски яко, говори с нас и вербално, и с тялото си, което явно е решил да разпилее по подиума. Скача, върти се, ръкомаха, рита, докато пее, вие и крещи в микрофона. E-Misery излита от класацията на Тангра и каца в Бургас. Има още няколко нови парчета, плюс щипка Jane’s Addiction, щото могат. И са готини, you fuckin’ cunts! „Благодаря ви, че останахте с нас докрай. Знам, че излиза скъпичко с тая светена водица, дето ви продават”, хапе Насо по бироливниците, преди да превземе отново сцената на абордаж за The Robot. А Чарли колко яко свири! Хайде да не се впускам в подробности за достойнствата на всички, че дълго стана. Само един съвет – гледайте Babyface Clan, когато можете. Ако обичате рокенрол и алтернативни шамари. След тях нощта приключва, а когато Ицо ми връща раницата от бекстейджа, откривам липсата на шапката ми, която попада в графа „концертна фира”. Другото е пясък, пот и бира. Догодина повече.

снимки