LIVE REPORT

Ден втори: Траш х 3 + още нещо

Тази година определено е богата на символични цифри и траш. Изкефихме се на второто в историята, за годината и за седмицата обединение на Голямата четворка и дори ще го гледаме на видео. Липсват три групи (Testament, Exodus, Overkill) за да се изпълни Великолепната седморка, сглобена от Про-Рок и да си сформираме Волтрон. Дойде ни обаче Светата троица на немския траш, а за желаещите имаше уредени и сесии с автографи. Очаква се вторият ден от феста да свръхкомпенсира високите нива на естроген във въздуха и кръвта. Които две субстанции носят предчувствие за големи количества предстоящ алкохол или поне разредена стадионна биричка. Няма друг начин, при положение, че вечерта ще отварят не други, а Korpiklaani. Макар че някои намират комбинацията им със Светата троица за едва ли не еретична, миризмите на бира и печени (имитации на) меса, наситили околностите, се връзват идеално със стила на финландците, който май се определя като викинг-трол-гном-дърварски, но според мен е най-вече промил-метъл, има-няма 70 градуса.

I
Узнавам, че на някакъв скорошен концерт на Korpiklaani пичът с растите Jonne Järvelä бил на мотика и като такава паднал на сцената и не мръднал, докато не го мръднали оттам. Затова притеснено се взирам в празния подиум и еленовия череп на микрофона, а иначе приятните фолклорни песнички ми се струват дълги… Но ето че се явява Jaakko "Hittavainen" (Яко!) с електрическата си цигулка, най-неебателната физиономия на света и димящ фас под мустаките, изскачат и останалите горски чеда и, видимо държейки се на крака, забиват здраво с Vodka! Слагам удивителна, защото просто трябва да присъства в заглавието на песента. Припяват кажи-речи всички, дори да не принадлежат към иначе стабилната база на групата тук. За първи път от 9ти клас насам ме привлича идеята за кристална, неподправена, дори без сельодка, водка. Май с подобни мисли са блеснали и очичките на още мнозина, без да броим косматата компания на сцената. Сетът продължава с Journey Man, Korpiklaani (кланът от пущинака), Cottages and Saunas и Tuli Kokko (Орелът пристигна). Задушно и задушевно е като във финска сауна, но докопвам своята порция концертна бира и нещата се нареждат по местата си. Не успявам да разпозная следващото парче, но подозирам, че е Juodaan Viinaa (Пийте вино/прочее пиячка) - кавър на техния сънародник Hector. Ядрото от най-стабилни фенове се къса да скача и на инструментала Pellon Pekko (Пеко от полето или още богът на ферментацията). Идва ред на Wooden Pints и с ококорени очи установявам, че в тълпата се подмята огромна надуваема брадва. Напушва ме смях и без малко да се задавя с бирата си, от което започвам да се чувствам като достоен Happy Little Boozer, която е и следващата песен. Korpiklaani приключват с емблематичното Beer, Beer, след която към публиката, вместо палки и прочее сувенири, хвръкват кутии бира.

II
Чудя се къде се е дянал немският флаг от вчера и не е ли днешното събитие по-подходящо за него. Но май наистина няма значение, защото е време наистина да се унищожим и за това ще се погрижат тримцата от DESTRUCTION, а мощта, с която присъстват на сцената, просто налага името им да бъде изписвано с главни букви. Никога не съм харесвала музикантите да навличат тениски със собствената си банда, но техните са стилни, прощава им се. Енергията, която се излъчва от Schmier помита като гигантска ударна вълна, когато забиват с Curse the Gods. Очите ми се оказват крайно недостатъчни да го поберат с всичката стомана по него и чудовищните му зъби. Лудият немец червенее от кеф и без много приказки пришпорва озверялата публика. Покривам се тъкмо навреме, за да засека предната група, които нахилени и със все още твърда стъпка се отправят към източника на бира. Междувременно DESTRUCTION са успели да забият и някои от по-новите си парчета като The Butcher Strikes Back (Mad Butcher, първата касапска песен, възникнала преди повече от 20 лета, още предстои). Свирият различни свои класики, но май най-много се размазах на Nailed to the Cross. И, естествено, на Ave Satani, което звучи след като Schmier & Co се изнесоха от сцената. След час здрав траш, малко (анти)църковна музика се отразява добре на слуха.

III
В последствие ми се ще да си бях останала полуоглушала, защото звукът на Sodom не беше така хубав, колкото би ми се щяло. Макар че по-добре така, иначе малко биха оцелели за Kreator, а трябва. А сетлистът е страхотен. Не започва с Napalm In The Morning, която остава пета, защото не е утро. Откриват с The Saw Is the Law, после свирят Vice of Killing, Outbreak of Evil, Wachturm. Следва Iron Fist и, макар и да не е колоритен като Lemmy, Onkel Tom е забележителен, радва публиката и сам ѝ се радва. По едно време май даже пусна въздушна целувка. Среброкосият китарист Bernemann обаче е този, който наистина ми изпълва душичката. Лицето му излъчва заразителен, неистов кеф. Малка резачка краси грифа му. След Agent Orange, Tom вади снимка на Lady Gaga и посвещава на нея следващото парче: Eat me!. Грубо… После чуваме Blasphemer, а на Remember The Fallen избухва фойерверк. Красиво, макар че можеше да изчака следващото парче Ausgebombt и да влезе тематично. Angelripper обяснява колко прекрасно е да са събрани на една сцена с Kreator, а на предпоследната песен - М-16 – воят на публиката най-сетне достига висини, колкото да се почувствам част от нещо голямо. М-16 така ме зашеметява, че не успявам да разпозная финалното парче… (По-късна справка показва, че е било Bombenhagel)

IV
Време е разрушените и содомизирани хорица да бъдат създадени отново от прахта и локвите пот и бира. Саздадени, де. Време за Kreator. Choir of the damned ни въвежда в зелено-аления казан на сътворението, където се възцаряват The Pestilence и Phobia. Следва любимият ми “некролог на елита” – Hordes of Chaos. Или както обичам да го наричам: Chords of Chaos… Шегувам се, де, точно за тази песен не е много подходящо. Виждаме още Enemy of God и зверската Impossible Brutality. “All I see is chaos”, пее Mille, ама явно не му е достатъчно, защото упорито призовава към мошпит. Толкова упорито, че чак почва да ме дразни и си мисля, че ако не беше тая работа, сигурно бих обявила изпълнението на Kreator за най-доброто на вечерта. Да ама не. Мошпит, та мошпит, във всяка пауза “хайде на мошпит, бе”. Endless Pain, с две думи, с което и продължава сетът. Пък си имаше нелошо пого, мисля, макар и да не е било най-глобалният, гигантски, невиждан, немислим, необхватен, невъзможен мошпит в България, който бива заповядан на Extreme Aggresion. На Pleasure to Kill косите на бандата придобиват свой живот. Имаме още Terrible Certainty, Coma of Souls… Преди Endless Pain Mille прави много добро изказване, в което обяснява колко хиляди години са минали от Sodom, Kreator и Destruction. Цифрите са от онзи тип (примерно 7623), които те карат да вярваш, че е направил справка със Стария завет. Раздразнението ми обаче минава чак на Amok Run. Едно, че ми е любимата от последния албум, но като я чувам как звучи на живо, се налага да си придържам ченето с две ръце. Mille вади егати гласището на мелодичното начало на парчето. Kreator и особено Destruction звучат несравнимо по-добре на живо, отколкото студийно. Това май важи като цяло за траша (освен преди малко за Sodom). Както и да е, продължава се с Violent Revolution. Изключая гореспоменатото ми оплакване, контактът с публиката е на ниво. По едно време даже ни сравнява с фестивала Wacken. И един мармот завива шоколада в станиол, нали, но все пак ми става мило. След Demon Prince, затварящото и също много силно парче от последния им албум, забиват When the Sun Burns Red. Почва се обстоятелствено обяснение за флагове, от втория опит развява нашия трибагреник правилно обърнат и историята приключва с началото на KreatorFlag of Hate.

V
Подготовката ми за Autumn Sun се състоеше в това да прочета описанието им в last.fm. Което е написано с чувство за хумор, но не ме изкуши да чуя бандата, самоопределила се като “The only fucking metal band you need”. Хъ-хъ. Таг “емо” и съответстващи му снимки. Оказва се обаче, че членовете са по-големи пичове отколкото личи на въпросните снимки, пък музиката им е такава, че би трябвало да ми хареса (разчупена, клавири, смесени вокали, плътни към епични инструментали). Само че звукът им на живо, или поне тук, е ОТВРАТИТЕЛЕН и едва изтрайвам до края. Пък те дори правят бисче (за което обаче се пощадих и го слушах отдалеч). В последствие им гледам майспейса и на запис звучат по-добре. Ама не прекалено. Мацката е готина, пък и много красива, но вокалите ѝ нещо не се връзват с нищо от инструментала и тези на Пепи. Който трябва да е българчето, но, странно, не каза нищичко на родната си реч. На български подхвърли някакъв лаф въпросната мацка – Shelley. Тя направи и шоуто, като измъкна една шарена вувузела (от Южна Африка са, все пак) и напои през нея басиста Shaun с биричка. Имало значи някакъв смисъл в тия инструменти… Почти убедена съм, че са я надули веднъж-дваж по време на някое от предните изпълнения, но тогава си мислех, че ми се причуват неща.
Иначе изглежда, че свирят с кеф (само Пепи имаше мрачен и сериозен вид, сигурно представя емо-страната на групата). Та не е загубено време човек да погледне за какво иде реч, примерно със Seasons of the Witch, хем си има и зрелищен клип в най-добрите традиции на мрачните стилове и частните балове.

Ден 1
Ден 3
коментари [0] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Колкото по-високо се изкачиш, от толкова по-високо ще паднеш.
Сър Найджъл Лоринг ("Белият Отряд" - Артър Конан-Дойл)