Ден Първи: Ladies’ Night

Пролог
След почти цял юли в зор и собствен сос, най сетне замириса на море... и на рок, естествено, защото мястото на събитието, както добре знаем, е Каварна. Не знам доколко градът представлява рок-столица през останалата част от годината, но за този удължен уикенд влиза в ролята с лекота – както се влиза в добре разносени стари кубинки. По замисъл лаундж атмосферата в мястото, където зареждаме стомаси, е доволно подправена с рок, две съседни кръчми се състезават коя ще надуе по-силно Ozzy, а жици се долавят дори от местенца с откровено фешън излъчване. Бабите оживено обсъждат „подгряващите” групи и без малко да проговорят на фински като става дума за Korpiklaani. „Стадионът накъде е” – питаме, отвръщат ни да следваме течението (от черни тениски). Подличка инструкция, понеже този поток е доста силен и в други посоки: на най-евтината бира, най-вкусните меса, най-гъстите сенки и прочее. Ориенираме се обаче по посока сгъстяване на сергиите с тениски, шалчета и т.н. такъми, докато в крайна сметка не се озоваваме в търговския рай, избуял около стадиона и къмпинга. Наред с тоновете сребро и стомана блещукат и позлатени дървени рамчици, обковали промоционални снимки на изпълнителите от трите дена. Преди още да успея да се отърся от естетическия шок, познато механично пискане пробива разнородния метъл, излъчващ се от сгъваемите кръчми наоколо. Поглеждам надолу към най-изконния участник във всеки (явно наистина всеки) панаир: китайско механично кученце. Heavy-plastic forever, yeah.

Чувствам отчаяна нужда от концерт. Финалните метри преди входа ме навяват на мисълта, че ще ходя на лунапарк: от двете страни на пътеката сергиите се огъват под тежестта на планини от бонбони.

Сблъсквам се с тълпата чак малко преди загражденията. Поразително тиха е и чак към шест се появяват няколко плахи вика „Tarja! Tarja!” Слава богу, дотогава има още доста време и други радващи дами – някои ухото, други окото, трети – всяко налично сетиво плюс няколко допълнителни. (Да, неслучайно подбирам точно този ред.)

I
Atrocity са ми слабост още от гимназията, а Liv Kristine в Aegis на Theatre of Tragedy е човекът, който ме отвори към женските вокали в жанра. Съвсем нормално е при това положение комбинацията помежду им, а именно бандата Leaves’ Eyes, да е сред най-трепетно очакваните от мен имена. Това обаче май не важи масово, ако съдим по количеството хора пред сцената. Затова пък присъстващите бяхме очаровани от нежното сопрано на крехката Liv, ръмженето на нейната значително по-голяма половина Alexander Krull, епичните инструментали и духа на Севера, въплътен в стабилно представения в сетлиста нов албум на бандата Njord. Оглеждам се и откривам как няколко стабилни мъжаги видимо се размазват от кеф, което е колкото странно, толкова и хубаво.

Като всяка уважаваща себе си готик метъл банда, Leaves’ Eyes насищат изпълнението с доволно много театър. Наблюдаваме запазените движения и тежкия костюм на Liv с ключовите ръкави в стил „баба ти Яга”. Останалата част от сцената е доминирана от Alex Krull и неговата поне еднометрова грива, но и тримата (Liv, Alex и косата) демонстрират добър контакт с останалите членове на групата и публиката. По-земно настроените трябва да се оценили пичовското поведение на басистката Alla Fedynitch и музикално-естетическото излъчване на китариста Thorsten Bauer. Празничното настроение на членовете на Atrocity личи още отсега.

II
Не съм вярвала, че ще прослушам някога нещо, наречено Epica, но ето че с нетърпение чакам появата на убийствено красивата Simone и останалите пичове. Тълпата, с все децата, все още не успява да запълни половината стадион, но ентусиазмът вече е поразпален и се дочуват подвиквания „Епика, епика....” иии Epica се появяват, забивайки здраво с новото си откриващо парче Samadhi. За съжаление обаче съзнанието ми все още не е толкова пречистено, колкото Samadhi предполага или пък просто композициите не ми се връзват много с отворени пространства и бял ден. Във всеки случай, докато съм близо до сцената, магията държи. Човек трудно откъсва очи Simone, а когато ги откъсне... е, да речем, че на живо момчетата далеч не остават в сянката на косите ѝ. Всичко е много хубаво и успявам да се размажа на Sensorium и Unleashed. Mark е не по-малко чаровен от Simone, звукът е чудесен и все пак... В момента, в който се оказвам на 10тина метра по-далеч, заклинанието се разпада, епиката на инструментала се губи, и дори перфектната вокална техника на рижото видение не е достатъчна. Неусетно се зазяпвам в едно малко момченце на около 4, което - за разлика от мен - съсредоточено наблюдава хубавата кака на сцената, размахва m/ и носи неописуемо m/ раничка във формата на червено, плюшено... нещо. С очила! Докато примигвам развеселено, сетът полека приключва и Simone се разделя с многообещаващото „See you next time”, докато до нея Mark се раздава с брутални ревове, сиреч благодарности.

III
Doro... според мен е човекът, който превърна вечерта в наистина зверско преживяване. Под вече добилото оловносив оттенък небе, тя излиза, не, връхлита, сияейки в сребристо, в кожа, в стомана, Кралицата на Метъла в пълния си блясък. До този момент бях свикнала да свързвам името Doro с балади, но още разбиващото начало с Earthshaker Rock изтри тази дългогодишна заблуда. Скоростта и енергията, с които тази жена вършее по сцената, силата на недосегаемия за времето дрезгав глас, външният ѝ вид, ако щеш, комбинацията от всичко това така пренатоварва сетивата и реално усещам властта, която Doro има над руините – над руините, останали от мен. А тя не спира да разтърсва и не пропуска да почете Ronnie James Dio с Egypt (The Chains Are On). Две песни по-късно дръпва една прочувствена и прегракнала реч, и дори се закашля, от което изтръпвам, но в момента, в който започва Für Immer, притесненията ми се разнасят. Към края на песента, когато остават да звучат само клавирите и продраният глас вече се налага да напомням на очите си да мигат и на сърцето си да бие – струва си оцеляването за още 4 надъхващи парчета. Ако съдим по подчертано хедбенгърските движения на няколко чифта червени рогца, които пробиват вече стабилно настанилия се мрак , публиката се разбива на кавъра на Breaking the Law, а с All We Are и пропява. Life is a game/And you always/Always live to win - пее Doro в края на сета и това е толкова, толкова подходящо.

IV
По време на продължителния звънтящ пролог на излизането на „Снежната кралица” Tarja, стадион Калиакра най-сетне започва да се позапълва и разгеле, хедлайнерката излиза. В бяло и черна дантела, усмихната до уши, Tarja започва с Enough. Намекът май е, че достатъчно много сме чакали, но нямам време да разсъждавам много над символиката, защото съм твърде изненадана от това, че Tarja май-май започва да ме кефи. Много по-красива е отколкото по ония найтуишовски тениски, под които едно време се скриваше софийският пъп – Попа, всеки път, щом фенклубът (на групата от тениските) се събира да пий. Много по-чаровна е, отколкото предполага гореспоменатото ѝ прозвище. Дори първите песни, My Little Phoenix, Lost Northern Star и малко good ol’ Nightwish, въпреки мазните паузи между тях, завладяват с епичния си звук на живо, доволно подправен с детски писъци. Щастливи детски писъци, де... Но ето че в един ужасен момент разпознавам Ciaran’s Well. Потискам поривите на стомаха си и (напразно) се надявам да не избият в другата посока. Към края (частта с оперното хълцукане) си спомням, че всъщност човек може и да се забавлява с това парче. Повечето хора явно не само се забавляват, ами и искрено се кефят, защото алподисментите са впечатляващи и основателно озадачената Tarja сърдечно благодари. „Shut up, you stupid bitch” долита сякаш от посоката, в която май наскоро се отправиха Sodom за пиячка...

Идва ред да се погаврим с Alice Cooper… Всеки знае текста на Poison и гласове в различни стилове (метъл) внасят разнообразие в този на Tarja. Веригата кавъри прекъсва за мощно барабанно соло на Mike Terrana, след което финландката се за връща с нещо, което прилича на мелодична прозявка и още няколко собствени парчета. Обгръща я бял пушек, всичко върви добре... красота. Докато не идва нов шок със следващия кавър - Still of the Night на Whitesnake. „Пффффф” е единственото, което успявам да издам като звук. Факт, поиграла си е доста с песента, за (добро или) лошо, но за най-голямо съжаление хич не е барнала точно онази част, която е абсолютно противопоказна на гласа ѝ. Крайният резултат е по-трагичен дори от Ciaran’s Well и сякаш вече нищо не може да ми оправи вкуса: нито Over the Hills and Far Away, нито дори Wishmaster (“Hamster! A dentist!”). Агентите отвън ме осведомяват, че голяма част от тълпата се е изнесла още по средата на сета, а точно когато вече се отчайвам окончателно, Tarja прави брилянтен завършек с Die Alive. Която, въпреки безсмисленото си име, е много хубава песен. Сериозно.

V
Изтощена от биполярни емоции, жадувам за малко истинско Atrocity. И го получавам! По време да дъъългото чакане да излязат си мислех „уф, дано за тез 40 минутки, дето са им отредили изсвирят повечe от 1-2 авторски парчета.” Пък те взеха, че изсвириха цели 4 (50/50 с кавърите), едното не го разпознах, но на всичките се унищожих от кеф, заедно с още едва няколкостотин души (малко, но от сърце). Разходиха се по пре-Werk 80 – дискографията си с B.L.U.T., Clash of the Titans, Die Todgeweihten (в главата ми все още кънти “tanze, tanze”). За по-малко от 7 часа членовете на групата бяха тотално преобразени. Alexander Krull мачкаше безпощадно, Alla Fedynitch приличаше повече на машина, отколкото на човек.... По едно време изскочи и Liv, също преобразена и преоблечена с нещо доста по-подхождащо ѝ от кръчмаро-готическите корсети. По дяволите, дори взаимодействието с мъжа ѝ изглеждаше сто пъти по-истинско и живо. Беше красиво. Вярно, не изсвириха Cold Black Days, но пък отприщиха кавърите с брутална версия на The Great Commandment (Camouflage). Имаше още Fade to Grey (Visage), The Sun Always Shines on TV (A-ha)… Оказа се, че празнуват с нас четвърт век Atrocity и преди да се отттеглят ни довършват с Shout (Tears for Fears). Само дето не захвърчах от удоволствие на излизане от стадиона. Ха дано се върнат! Само да не ги заврат пак след някоя хедлайнерка, че...

_{Ден 2
Ден 3}