Sonisphere Day 2 - Цирк

„Не, днес няма да изтърва първата банда”. Зареден с тази мисъл, със Сашко излитаме от вкъщи още в 3 часа. По-точно, изпълзяваме. Сашко е посрещнал с гъз пода на близнаците и куцука със скоростта на тъмнината. Но няма страшно, летящата маршрутка ни стоварва пред стадиона тъкмо когато Skre4 са на сцената. Пробвах ги в майспейс и решавам за себе си, че не, не искам да си давам зор.

Stone Sour изскачат когато съм стъпил стабилно на сивата настилка вече от десетина минути и от оранжевите Orange-и ни удря първото от трите нови парчета на американците. Corey Taylor е изтипосан в сако и дънки, скача и тича по сцената, но след трясъка на Reborn вече е по тениска и псува като хамалин между песните. Много енергия имат Stone Sour, надъхани, надъхващи, люшват все още рехавата публика в няколко по-малки мошпита, младежи около мен припяват с пресипнало от предишния ден гърло и се включвам към най-близката групичка за Get Inside и приятно блъскане. Задаващият се трети албум на пичовете звучи обещаващо според откъса, който бандата ни поднася и май са впечатлени от тълпата пред себе си. Поне поведението и думите им говорят така. Сетът им завършва с 30/30-150 и Corey обещава, че ще доведе Stone Sour за самостоятелен лайв. А дано!

Когато петимата се скриват, започвам да усещам едно пърхане в корема. Една от любимите ми банди. Една от вечните банди! И първата гръндж група, която свири в България. Да, познавам от клипове и Black Gives Way To Blue гласът на William DuVall, ама как ли ще е на живо? Мощният риф на Them Bones обаче ме удря толкова неочаквано и силно, че в първия момент само мигам и не мога да реагирам. Them Bones, копеле! Дълбокият и плътен звук на Jerry Cantrell директно ме хвърля в еуфория и чак когато спирам да крещя:

I believe them bones are me
Some say we're born into the grave
I feel so alone
Gonna end up a big ole pile a them bones,

се заслушвам и, о, Боже, този човек пее убийствено! Чист, силен глас, без да наподобява Layne, изпълнява прекрасно партиите му и придава такъв живец на бандата, че заразява цялата тълпа долу. Хора, с тениски на Manowar размахват ръце и крещят доволно, докато Alice in Chains стискат сърцата с така любими парчета. „Как ми се иска да ударят Rain When I Die”, споделя един приятел преди бандата да се появи на сцената. „Ама надали”, продължава саморазочарован. Друг път! William изпява морбидните лирики, а долу, подивели, му пригласяме със стиснати очи и изпънати вратни жили. Има и нови песни, естествено. Проверяваме мозъка и хвърляме A Looking in View, преди да ни разтреперят партенките с Would? и Rooster. И... това е. За съжаление, само 45 минути от така чакана група. Но пък най-музикалните и сладки 45 минути за двата дни. Дано, дано ги видим пак на живо, сами, или поне като хедлайнъри! И с тях концертът свърши и започна циркът.

Първа част на Цирк Сонисфиър. Да излязат клоуните! Manowar! След петчасовия ужас за мозъка в Каварна преди две години, се надявах, че няма да ми се наложи да се докосна отново до „величието” на четиримата американци. Но не би. Надявам се поне в ограниченото време от 50-ина минути да не ме убият от скука или свещена простота. Да, ама не. Първо, автохимнът им Manowar завърши с едноминутен вой на китари, стържене и пилене, които директно ми довяха неприятен вкус откъм стадион „Калиакра”. Второ, звукът. Твърде набичен и жулещ бас, твърде много ръмжене от Ерик. Но пък това е хеви метъл, де. И трето. Няма „Батко”, „Татко”, химна, но за сметка на това Joey DeMaio не пропуска да дръпне една дълга, роботизирана реч... на български. Явно в ухото му диктуват думите и той насечено реди „Колко... от... вас... са... тук... днес... заради... Manowar”. И още един тон глупости в този дух. А публиката се оказва щедра. Всички крещят и веят юмруци и знамена. После споменава, че групата ще почете паметта на двама души – български фен на Manowar, явно починал наскоро и, естествено, Dio. Следва разхвърляне на дискове и тениски с техния трибют към легендарния певец и удрят скучноват кавър по Heaven and Hell. И това е. За 50 минути 7 песни, речи, пози, безумен поглед и евтин популизъм (това с българското момче обаче беше готино). Първа част на цирка свърши.

Второ действие. Rammstein на сцена. Цирк, театър, филм, водевил и зрелище в едно. Няма втора такава група. В края на 60-те и началото на 70-те е Alice Cooper. После са Kiss. Ozzy Osbourne поема щафетата, когато тръгва соло. Но това, което са берлинчани на живо, няма и не е имало аналог никога. В шоуто им музиката върви така хомогенно със сцени, театралност и пироефекти, че имаш чувството, че си на представление, не просто концерт. Докато тежките, режещи песни на Rammstein хвърлят над 45 хиляди души скачащи във въздуха, размятали ръце и припяващи спрямо скромния за повечето от присъстващите речников запас от немски думи (научени основно покрай песните на бандата и старите порнофилми), на сцената се леят вълни от огън, светлини, фойерверки и почти всеки аудиовизуален дразнител, за който може да се сети някой откачен пироман. А песните, фон на зрелището – акцент върху последните три албума, лъжата, която десетки хиляди пеят Du Riechst So Gut (естествено, че воним на порове, бира и пот!), Links 2, 3, 4 (ей, какво скачане!)... А Flake е другата основна действаща фигура, освен Till. И го палиха от двайсет метра височина, и поплува с лодка в публиката, пиейки бира, и танцува, ходи по тредмил... Останалото бяха огньове, бензин, огньове, ракети, огньове, светлини, огньове... докато шоуто не еякулира от грамадно розово оръдие, леещо осеменителна пяна върху предните редове подивяли фенове. „Копеле, ако на този концерт някой ми поиска огънче, ще реша, че се ебава”. Ебати жегата! На всякакви нива. Концерт на Rammstein не се описва, присъства се. И без помпозни речи и мерене на пишки, без дежурни реплики и научени само двете изконечни български думи путка и кур, шестимата ни разглобиха сглобките, стопиха ни лагерите, ебаха ни мамата и си вдигнаха чуковете. Такова нещо не сме виждали!