LIVE REPORT

Sonisphere Day 1 - Big Four

Голямата четворка на траша според Sonisphere политиката май се степенува малко пезевентски. Големи, по-големи, още по-големи и най-големи. Anthrax – 40 минути. Megadeth и Slayer – по един час. Metallica – 2 часа (да де, хедлайнери, но все пак). Но фестивалът е як. Яко е да видиш четири от най-големите имена в американския траш в един ден, яко е стадион "Васил Левски" да е пълен с метъли, бира, настроение, дъжд, куфеене и пого. Яко е и точно нас да ни гледат в стотици киносалони по света, докато бандите бичат пред родна публика.

След тридневен купон и близнаков рожден ден ми е трудно по обяд да съм на стадиона за Bastardolomey, ще се реванширам по клубовете. В автобуса обаче ме гложди неприятно усещане. Небето тегне сиво над София, а на светофара при 25 поликлиника един старец бута инвалидна количка с парализираната си жена, като колелата не поемат височината на бордюра и тя се изсипва по лице на улицата, без ни най-малко движение да се предпази, а хора зяпат безучастно от спирката. Въздухът има вкус на апокалипсис.

Anthrax пише, че излизат в 17.00, Тангра съобщават 16.45, аз съм пред стадиона в 16.15. Най-накрая, мисля си в идиотски захлас, ще видя една от най-любимите ми и симпатични групи. Курец, бате! В 16.15 това, което се чува, са всъщност Anthrax. А през това време се редя на безумна опашка за поставяне на гривни на предвидените шатри (честно, защо там, а не докато чакаш по входовете?). В продължение на около час. След всяка пауза и нов тътен от стадиона до мен, сърцето ми кърви в съсиреци. В 17.10 влизам на стадиона. Anthrax са слязли. Благодаря, д`еба! Разбирам, че са свирили откъс от Heaven and Hell (сабатянското превъплъщение с Dio трябваше да свири в този ден), сетът им е бил около 40 минути, имало е Caught in a Mosh, Indians, Only, Antisocial, Got the Time… Добре, добре, добре, няма да се ядосвам и псувам, няма да си счупя кокалчетата на юмрука в нечия чутура. Кратко е било, ще се надявам, като се опарича, да ги хвана соло по Европа (че тук явно не ми е писано да ги гледам).

Megadeth са на сцената. Паното зад тях подсказва акцент върху Rust in Peace. Всъщност получаваме солидна китка от парчета в периода до 1992. В гарнитура с дъжд и градушка. Докато бесни мега-фенове вилнеят на Hangar 18 и Wake Up Dead, взима да ми доскучава. Никога не съм бил фен на тази група и за разлика от концерта им във „Фестивална” през 2005, сега изобщо не ме грабват. Скука, скука, скука и един Мъстейн в колосана бяла ризка. Не минаваме без задължителната Symphony of Destruction и единствено края с леко пънкарливата Peace Sells… But Who’s Buying ме кара да подскачам и повикам.

Дъждът неучтиво си тръгва без предупреждение, оставяйки наметнати пъстри и мокри групи в тълпа от над 35 хиляди души. Сухо време, облаци и жажда за Slayeeeerrrr (разбрали сме се, че това име не се произнася спокойно и двусрично). Ей ги! За трети път пред нас. Tom Araya е поотслабнал след операцията, носи червена тениска на Чили, неизменната буйна грива, грамадна добродушна усмивка и черен бас ESP. Не куфее, не беснее, но е все така титаничен. Удрят с World Painted Blood, въпреки че светът пред тях е боядисан в шарени найлони. Хлапе на видима възраст от 5 годинки язди гордия си татко някъде напред и се смазвам от красивата гледка на миниатюрна тениска с гръб на S.O.D. на фона на управляващите сцената Slayer. И те са за малко. И бързат. Както винаги. Щото бавни песни нямат, не за друго. Имат обаче да ни съобщят, че Господ мрази всички ни, които се намираме на юг от рая и накрая, въпреки сухите сиви облаци, заваля кръв (мамка му, от лакътя ми също, но, цитирайки позната мутра: „За Slayer се лее кръв!”). Slayer са великани, очароват, мачкат и владеят. Доказва го приятелката ми Поли, която засичам случайно на стадиона и която на тяхното изпълнение вилнее с косица и пищи. А е първата, която ще ти каже, че е кифла и е там, защото знае няколко песни на Metallica...

Усещам, че ми се пикае, но да отстъпя от предните си позиции, означава да не се добера до тях до следващия ден от фестивала. Затова стискам и се надявам бъбреците да не ме накажат. Те не. Но Metallica – да! Creeping Death. И след това вече няма значение. Ново, старо, ново, старо, убийствен сетлист са избарали четиримата. Песните от Death Magnetic на концерт звучат толкова по-добре от записа! Fade To Black, Harvester of Sorrow, Fuel (има пироефекти, естествено, топлината им се усеща на 50 метра от сцената) са саундтракът на любовта на тълпата. Хора около мен пищят, реват, пеят, куфеят, няма скука, няма умора. Няма и глас още след първите няколко песни. Има четирима великани на сцената пред нас, а който ги хули е или достатъчно тесногръд, или достатъчно сноб. Вярно, че Lars на моменти праска странен ритъм и че солата на Kirk на моменти бягат по тъча, но за тази музика повече не ти трябва, тези песни звучат достатъчно години в ушите и сърцата, а звукът е разкошен. Гласът на James също. Master of Puppets приключва с демоничния му смях и звучи толкова същинско и важно. А когато след Enter Sandman Metallica се прибират за кратка пауза, никой не очаква точно този бис.
James споделя колко се радва, че четирите групи са заедно на една сцена и наистина ги събира около себе си. Четиримата от Metallica, заедно с почти всички от Megadeth, Anthrax и Dave Lombardo от Slayer, удрят жесток кавър на Am I Evil? и добре, че зад мен има хора и не припадам. Все едно пак съм на 13 и гледам старите видеокасети. Жестока енергия струи от удоволствието да видиш всички тези хора заедно, свирещи, ухилени и мачкащи с лекота скуката на близо 40 хиляди зрители пред тях и още стотици хиляди по киносалоните по света. Запис от това ще видим и на DVD през септември. А до тогава Metallica ни пожелават „Лека нощ!” с Hit The Lights и, да, Seek and Destroy за мокрия кеф на праволинейните фенове. Имам чувството, че ако тесногръдият метълист не чуе тази песен на концерт на Metallica, ще си пръсне бойлера от напрежение и яд. Моят обаче се радва на края на шоуто малко след 23 часа и се гърчи в конвулсии, предчувствайки какво го чака утре.
коментари [2] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: Ние, хората, винаги се питаме дали можем да направим нещо, а не дали трябва.
Marten Hagstrom (китарист на Meshuggah)