Вкаменени пустинни кактуси в Арената

Като гледам какво става в клуб Arena през няколко дни, ми се Вие. На! Живееш в София. Да, ама има самолети до Австрия. Там ни чакат бирите, вкусната храна, хубава вода в чешмата, нелошата трева, паркове и чудесни приятели. И онази зала, в която нещата се случват.

Сандвичи по никое време, лягане в 1, ставане в 3, в 4 на летището, в пет излитане, в 6 кацане, чао, Иване, чакаме Евелино, копеле, подай ми виното, оп какво уиски!, Евелино пристига, „Друже, много си малка” и трамвай към едно от най-уютните кътчета, където в стаята му слушаме музика, плочи, пием, зареждаме батерии, влиза майка му, „Как е, майни?” и слизаме да ядем, а Anthrax бичат от уредбата. „Майко, не е ли рано за Anthrax?”, „Рано? Мислех вече Pantera да си пусна.” Обувките, уискито и Виена, здравей! Burggarten, пълно с млади хора, по бири, по бански, по боси крака, по усмивки и после разходка из града, а след това Пратера. Там Питър Пан и Майкъл Джексън се срещат в един по детски чист свят, там ми се яде захарен памук, там се радвам на почти всяка атракция, там съм на 10 и гледам Дисни, и се возя на влакче, и пищя, и се смея, и вървя с омекнали крака към изхода, и почти ме е яд, че нямам пари за всичко, но пък това е поредната хубава причина да се върна. Навън ни чакат другите, с каса бира и бегом към купон на местна почва, с шарени хора, с много от всичко и после чао и лека нощ и, Тони, благодаря, че подслони. Събуждане, разходка, паркове, градини, сгради, многост, а следва концерта и пърхането започва ниско в корема, продължава към гърдите и вече сме пред залата и чакаме останалите, взимаме билети и влизаме. Влизаме! Арената веднага буди кадър от еуфорично изживяване и вече знам, че ни чака нов взрив.

Solrize са местна банда, вкарват силен рошав рок, якото озвучаване определено им помага и парчетата влизат лесно. Нищо удивително, нищо по-специално. Но настроение и чудесна загрявка пичовете дават с готовност. Рокенрол, здрав ритъм (е, как, барабанист е Mike Groeger от зверовете Hollenthon), ритъма ме изправя леко на нокти и единственото недотам силно място в състава е певеца Elvis, който леко се вживява като метълист, куфее, вдига роги и някак не ми пасва. Master of Disaster е последното, което чуваме от виенчани и целеустремено се насочваме към фронтовата линия. Навикът да се купуват бири между групите работи за нас и след по-малко от минутка от терасата, се озоваваме зад мониторите на сцената. Няма решетка. Трябва място. Шоуто е разпродадено, а на улицата се мяркаха хора с надраскано на картони „Suchen Karte”. Сцената се (пре)подрежда, забавляваме се на високия рус гребен на един от техниците, червените светлини премигват и последното, което фокусирам на празния фон са наредените усилватели Orange в мъжделиво осветление, докато на запис слушаме Hendrix.

Главата ми успява да отлепи капак и съзнанието аха да си тръгне в неплатен, когато рошавата грива, укротена с кърпа изплува в тъмнината и Brant Bjork е пред нас, хванал странния си Gibson и повел братята като гости на Garcia. Лентата се завърта, миризмите заливат обонянието, а костите мързеливо потракват в началния груув на сета на Brant Bjork. И веднага стават ясни две неща. Първо, ще има трипове. Второто е, че музиката на тия хора на живо е далеч по-ударна, отколкото в студио. Грабват, стискат и докато мигаш отнесено на иначе лежерните мелодии, които в един момент избухват в супернови от китарен писък и психеделичен трип, когато Brandon Henderson небрежно и ей така прокара звука на струните през космически ефект, брадатият Billy Cordell пребива ритъма на баса, скачайки, изцъклил очи под падналия перчем и опнал напред рошавата си брада, а Giampaolo Farnedi гледа почти стресирано иззад расти и барабани. „Mnogo e jako”, получавам смс от Тони, която някъде назад, гледа първият рок концерт в живота си и тихичко примирам от кеф и доволство, докато Недко твърди, че „главата ми в момента е някъде към Сатурн”. Нов вой на двата Гибсъна и Brant Bjork измърморва нещо за довиждане с Low Desert Punk.

Пак тихо, пак тръпка и усещането, че ще дойде нещо голямо. Голямо ли? Много от нас скептично приехме факта, че, да, ще видим и чуем Garcia, ще подивеем на песни на Kyuss, но тия хора с него нямат общо с тая група и работата е изнасилена. Да, ама не! Тия хора са студийни музиканти, които живеят с и от музиката и когато правят нещо, го правят стойностно. Защото Garcia излезе, а музикантите му наистина разтопиха вселената с началото на концерта им. Публиката по Европа е скучна, а? За втори път – не ходете на скучни концерти. В момента, в който Molten Universe прелива в Thumb и четиримата изригват, долу завира. Съвсем буквално. Хората около мен се хвърлят във въздуха, един върху друг, напред, назад, врим като мръвки в рокенрол бульон, а оринджите работят на 6. Няма време за въздух, няма кога да спреш и да се огледаш, всички около теб крещят, размахват ръце, крака, коси, който каквото има и пеят с пълно гърло песни, които никога не сме чували на живо, а така обичаме, песни, които за пръв път пренасят пустинята в колоните и онзи кактус от постера играе пред очите ни, а жегата наистина е 100 Degrees, кондензът капе като лепкав дъжд от тавана, а бирите, хвърлени във възторг отмиват умората и лепнат по гърбовете. Възрастен здравеняк с типична ръбата швабска физиономия стиска еуфорично ръката ми и я размята като мазен вестник, докато се опитвам да не си откъсна главата и да забравя раницата, която май зее отворена от две песни насам. Клубът е пълен, но не ми пука, че има около 800 души около мен:

And you know
I'm home
Alone
Always on his own

Не! Не мога да повярвам и все пак се случва пред мен, чувам го, виждам го. Garcia e ей тук, съвсем истински, песните на Kyuss са около и в нас, не изсвирени, но изпяти от този глас и не ме интересува друго освен желанието да не спирам да крещя в чест на едни от най-важните, от най-големите. А Bruno Fevery, Jacques de Haard и Rob Snijders са чудесни. Свирят, кефят се видимо, звукът им, важното в случая, е достоен, импровизират където е нужно и дори удрят инструментала Asteroid, така че слушаме на практика кавър по Kyuss, но чудесен, силен, здрав. В това време чичката се връща и ми тика бира в ръката, а на сцената Garcia хваща микрофона, за да ни каже, че Brant Bjork не случайно е гост на турнето. Къдравият бивш барабанист сяда на мястото си зад John и да, това е половината Kyuss на сцената, а космосът отваря двери широко, за да ни погълне, яхнали Green Machine. Не пея, а крещя редовете от песента, завива ми се свят и почти не усещам кога сме стигнали до момента с биса. Demon Cleaner е сменена от Odyssey за него и почти ме е яд, преди да чуя "Take one to the mountain, take one to the sea" и вече съм във въздуха, около мен прелитат други крака, а пустинята е стоунър, димът е сух и влиза с бирата, докато потта и фурорът летят на талази от отвинтените чакри. Последно? Не, никой не е забравил, че Garcia имаше и други групи. "I said a pilot, a pilot - I said a pilot the dune". Подкарваме дюната чак до края на шоуто и когато Hendrix отново зазвучава, почти не го чувам, а слушам как тялото ми вибрира в музиката на Kyuss.

Бирите, тревата, осъмването отвън пред бара с як роук, докато на съседната маса музикантите се търкалят пияни и надрусани, стиснали бири и мадами, прибирането, посрещането от репликата на майката на Евелино: „Хайде бе, деца, снощи гледах концерт на Brant Bjork и Colour Hazе”, ранните бири и сутрешният джойнт за сън по никое време, полета и пътя, те са просто отзвук на рокенрол трипа, вибрираща картина в куплета, който не ми излиза от главата (сърцето?):

Hear a purrin' motor
And she's a burnin' fuel
Push it over, baby
We're makin' love unto you
Makin' love unto you...making...

_{малка част от снимките ни има тук}