Toujours un peu perdue dans les étoiles

„Санде, благодаря за билета! Хайде да влизаме!” Лек напън, меко промъкване и сме в зала „Универсиада” точно като е свършил DJ Funkusion. И навън е забавно, не съжалявам особено. Пък и сме там само и единствено заради двамата лаундж-дъб електрохипари. И над десетимата им спътници за живите инструменти. Леле, колко много хора се изреждат на сцената между 9 без нещо и 11 и малко! И всички са усмихнати, радостни, ритмични и някъде там в Музиката. Долу също танцуваме. Всички три хиляди зрители. Или поне тези, около мен. Thievery Corporation са акумулатор на позитивна енергия и чудесна музикална динамика. А нашите батерии са жадни за заряд.

Предупреждение за дъб, викове, ръцете са горе, на трите екрана плуват образи на забулени лица и концентрични кръгове, Rob Garza и Eric Hilton са на подиума в дъното на сцената, зад пулт и синтезатор, а около тях... перкусионист, двойно брас попълнение от чернокожи музиканти, дребният Ashish “Hash” Vyas, който не спира да подскача и танцува с бас китарата си, китарист и _{(ситар, ситар)}... певици, певци, солово, по двойки, накуп, подправящи чудесните мелодии на американците с гласовете си. Еуфоричен сблъсък с носещата музика на Thievery Corporation, слушам песните от последния им албум Radio Retaliation (а дали не го свирят целия?), поклащам се в темпото на парчетата и не мога да се откъсна от красивата висока и слаба иранка Loulou Ghelichkhani с тъмна коса до раменете, широка черна блуза, танцуваща и пееща прелестно и се радвам на хубостта й. Отмествам очи от сцената _{(ситар, ситар)}, плъзгам поглед по хората около мен, ритъмът носи всички ни, плуваме в лилавите светлини, а пушекът на цигарата стига и до мен. Изпълвам дробове, пускам да лети и се гмуркам обратно в плътния вихър на концерта. Фънкът излиза напред за рецитала на The Numbers Game, отстъпва място на френска нежност с La Femme Parallel, притварям очи и държа ръка наум. Лица, лица, млади хора, усмихнати хора, обичащи хора, танцуват, пляскат с ръце и делят щастието си с другите, а онези пред нас познават сърцата и инструментите си и ги карат да ни носят, да разказват и подканят. Фънки вампирите пускат източния фолклор _{(ситар, ситар, ситар)} на Mandala, а сърцето е на лов за щастие в ритъма.

Губя представа за времето още след третото парче, не знам колко минути (часове?) са минали откакто тялото ми не е аз, откакто Thievery ни влизат в съзнанието и диктуват настроение. В един момент сцената опустява, 6 хиляди крака тропат по пода, докато три хиляди гърла викат за още, още, още, още. И има още. Само надуй алармата, подай ми пак онази цигара и благодаря за бирата. Ритъм, ритъм и танци, басът на Ashish отново изпълва залата, всички пак са във вихрена ламбада, ламперията също, оказва се, има сърце и приглася с насечени алуминиеви аплодисменти. Прелитаме над Ямайка, близкия Изток, Африка, Латинска Америка, присъстваме на убийството на Вавилон, слушаме реге, плуваме в лаундж, спокойствие и динамика, фолклорът говори и люлее в прегръдката на Forgotten People _{(ситар, ситар, ситар, ситар)}, когато на сцената са само петима, припяваме заедно Hare Krishna, а млад йога използва тялото си в асана, постигнал абсолютна хармония със себе си и природата. Не сме спирали да танцуваме и пеем с The Richest Man in Babylon и животът е ритъм, вечерта е пулс, а Thievery Corporation са канал на щастие. Зала „Универсиада” е част от El Pueblo Unido, Rob Garza е оставил пулта и е сред певците с китара и ги представя един по един, всички заедно, докато навсякъде звучи „Ооо-о-оо-оооо...”, престанал съм да броя и бисовете, а когато машините на омразата се насочват към слънцето и слънчев лъч облива залата през екраните, виждам че са минали повече от два часа. Peace!