Haggard под тепетата

Преди около петнайсет години чух за пръв път Haggard от братовчед ми, който тогава беше доста въодушевен от тях. За 15 години успях да си купя няколко касетки и два диска на групата, които бързо потъваха в забвение скоро след придобиването. И оттогава до вечерта на 19 април в Пловдив все се чудех що така име, което спорадично изплува в паметта ми не го свързвам с... нищо интересно. Вече знам.

Пловдив. Три автобуса безплатно са превозили към 200 софийски метъли за концерта на Haggard с Пловдивската филхармония. Цената на билетите е символична, а пропуските от друго събитие, поставено от Арт БГ важат и за този концерт. Толкова много реверанси довеждат до логичното – Летният театър се пълни почти до край. Малко над час от обявеното начало минава, преди това опит за дъжд аха да поизмие ентусиазмът, но метълите сме корави копелета, не ръждясваме лесно. Полукръга на седалките обгражда отвисоко голямата покрита сцена и ето, пълничкият лидер на Haggard извежда отбор от осмина, които трябва да се срещнат с жадната за симфоничен метъл тълпа. Обаче още веднага се забелязва лека липса (когато се абстрахираш от кълчещата се и позираща ту с рога, ту с коси, ту с тяло Susanne) – няма бас. Нито китара, нито контрабас. Има цигулка, тенор, сопрано, две китари, пиано, барабани, виолончело, но няма инструмент, който да гради основите покрай ритъма.

Раз-два и концертът започва с отварящата предишния им албум All'inizio è La Morte. Добре де, началото не е точно смърт, но последвалите два часа и половина постепенно се проточват в бавна и монотонна такава. Не, че Haggard не раздвижват неколкократно меле пред сцената, не че не се кефят видимо, но с набора класически инструменти, които държат и наличието на две китари, не е честно реално изсвирените равни и плоски мелодии, композиционно да са сляти в едно като просто Asis и Claudio свирят едно и също, докато инструментите зад тях държат основни мелодии, подали рехаво, безплътно рамо. Susanne куфее и гримасничи, а мургавият дребен китарист се разхожда из сцената като на модно ревю и ползва инструмента си повече за героични пози и перчене пред мацките. Мъжката аудитория на лятното съоръжение (поне около мен) вие и точи чекиджийски лиги по куфеещата безспир певица и отправя конкретни закани за различни пози на обладаване. Е, и куфее и плюе бира във възторг, разбира се. В един момент ми доскучава и гледам повече публиката отколкото групата, чат-пат обръщам внимание на някоя техническа неуредица като изключването на китарата на лидера на Haggard, пукането в колоните или неработещият микрофон на личния ми фаворит за вечерта Fiffi Fuhrmann с неизменната си каубойска шапка и се дивя на маймунджилъците на двама истински позьори, кълчещи стойки пред над 1500 души, дошли да видят и чуят симфонични метални пиеси. Приятна свежа глътка е Herr Mannelig – песента идва от средновековна Швеция и мелодията й, изпята от иначе силното сопрано Susanne Ehlers, в акомпанимента на колегите й и строен метълски хор от седалките прозвучава внушително под Альошата.

Минава десет, когато представители на Пловдивската Филхармония заемат местата си в дъното на сцената, ръководени от Христо Михайлов и изведнъж зазвучава плътна стена от музика. Композиции от различни периоди в творчеството на Haggard, изпълнени за пръв път по този начин. И все пак докато беловласият диригент води мелодията, а подопечените му музиканти изграждат стабилно песните на германците, пред тях куфеенето и перченето не престават за миг. Fiffi пали големи факли, гълта и плюе огън, а Claudio си пали тежкарски цигара от факлата му, Susanne вилнее и по едно време пак му изпускам края.

След повече от двучасов спектакъл и визуален цирк всички напускат сцената, докато Asis Nasseri благодари искрено на пловдивските музиканти, а публиката скандира „Плов-див-ска-филхармония!” и е забавно и трогателно, когато след няколко минути главната Haggard-ска фигура се връща пред нас за бис и се налага да вика няколко пъти колегите си обратно. Е, връщат се, къде ще ходят, нали хората реват за пробуждане на вековете. След две парчета дочакваме и Awaking The Centuries, автобусите дочакват нас, а София седи под лекия дъжд все така сива и грозна и чака вечно...