Три дни подземни врани

- Копеле, идвам и на трите концерта! – веднага, след като го обещах на Ицо, си помислих: „Е, да се еба в лъжливия боклук! Ако не ме пуснат от работа, ще изляза с поредното издихание на тенджера под налягане.” Само че нещата се подрежат. От работа не само, че ме пуснаха почивка в петък и понеделник, ами ме освободиха изобщо. И с остатъка от последната заплата в джоба и цялото време на света, в четвъртък вечерта с бате Яни се разбираме по обяд да ме чака нейде из бизнес парка и да бягаме към Майнатаун.



Петък. Къпане на (вече късата) коса, пъхане на тениска, гащи и чорапи в раницата, винаги зареденото несесрче с тоалетни принадлежности чака под пуловерите в гардероба и скача до „Тайнствения пламък на кралица Лоана” на Умберто Еко в голямата преграда, къси гащи, тениска, суитчър и ей ме на, препускащ към бялата баничарка на Яни, паркирана културно зад денонощния.

- Как е, бате Иво?
- Супер – безработен и безгрижен, насред петък, пък на път. Я виж кво хубаво време!

Магистралата към Полвдив отлита под гумите, докато Яни ми предлага услугите на мургави женскополови таласъми по пътя и се хили жизнерадостно както само той умее. Слушаме нова музика от Devin Townsend, стара (и то преди дебюта) от Smallman, говорим си за живота, пътя, кризата, слънцето, луната и чувствам спокойствие и уют, неща, които известно време ми се изплъзваха, може би и заради съзнаването от няколко месеца, че ми трябва нова работа. От време на време се отпускам назад, наслаждавам се на лъчите, които галят топло кожата през прозореца и все едно не е средата на март, а средата на юни и вече летим към Поморие. Тази година филмът започва с ранна прожекция. Сещам се и за Мария, която познавам толкова бегло, а така бързо си паснахме и онзи разговор в скайп два дни преди пътуването:
„- Здрасти! Ти в Пловдив имаш ли къде да спиш?
- Ами, май не.
- Добре, тогава ще дойдеш вкъщи.”
И си мисля колко ли момичета биха поканили момчета, които едва познават, да пренощуват у тях толкова лесно. Но до тогава има време. Преди това...

- Иво, оставям те тук, пред Капана, че там с колата ще ми е трудно. Имам една среща след два часá с клиент, после ще ида до Асеновград да оставя колата и ще дойдем с Дони направо за концерта.

Яни е приятел (и повече – помощник, фен, съорганизатор, шофьор дори) с пичовете от Smallman, които правят разкошен алтернативен метъл, с дълбочина, атмосфера, убийствен звук и гайда. Пътуването му за Врани Волоса е щастливо за мен стечение на обстоятелствата – Враните са в Пловдив на 19 март, а на 20 там свирят Smallman. Съответно Яни ще присъства и на двете събития. А в двуместната му служебна кола на отиване е свободен, защото е петък, в събота сутринта се връща до София да вземе приятелката си (и чудесен фотограф, визуален артист и приятел) Еми, съответно сутрешният му курс обратно включва отново мойто дърто дупе.



В Пловдив излизам на пешеходната улица с дюнерите (чието име не знам, извинявам се) с идеята да се разходя и да похапна нещо. Звъня на Мария, която пък тъкмо отива на работа (вече е два следобяд), чуваме се и с Ицо, а те тъкмо сядат на обяд в Нова Загора, е, явно разходката ще е самосиндикална. Нямам против, времето е прекрасно, градът е пълен с хора, които се радват на почти лятното слънце в самото начало на пролетта, взимам един геврек от усмихната лелка в павилионче и се пускам към парка срещу пощата. Там е хубаво, прохладно, майки седят и обсъждат различни битови казуси, докато цвърчащи и бръмчащи дечурлига припкат по алеите или се ровят в прокаралата зелена трева в градинките между тях. Стигнах до заведението с дървото в него (все пак май беше изкуствено), където преди няколко години и един живот седяхме с Креми и шумна компания, но приятното време ме разубеди от обяд под покрив и реших да ям на открито.

Старият град! По улицата, която води нагоре по тепето, срещу паметника на Филип Втори чат-пат забелязвам ресторантчета, бистра, заведенийца и реших да е на някое от тях, с тераса и поглед по-далеч от няколкото околни къщи. Но сега не. Сега разходка. Слънце. Размяна на смс-и в най-правилните моменти (както винаги) и излизам на малко хълмче с каменни стъпала и отгоре пейки, беседки и изглед нашироко. Прави ми впечатление колко много турска реч чувам около себе си откакто съм в Пловдив. И поредното доказателство откъде идва част от дивата простотия у нас – две момичета говорят на турски, люпят семки по иначе красивото хълмче, осрано от боклуци, и после си хвърлят небрежно техните отпадъци по тревата. Манталитет, който е присъщ на близкоизточното население. И все пак и на тях им е леко и са усмихнати, бъбрещи приятно на езика, от който не вдявам нито дума, и подминават надолу. Време е и аз да се връщам и да потърся храна.

Слизайки обратно към центъра, но все още сред старите къщи, си харесвам ресторантче, което обещава българска кухня, с тераса две нива надолу. Горната тераса още не функционира, зазимена е. Влизам вътре и младо момиче ми казва, че да, долната тераса с двете маси работи, ако искам там. Искам, разбира се. Разглеждайки менюто в търсене на постно ястие, си харесвам салата Мексикана – боб и царевица накуп (е, съжалявам, ще попърдя), а девойката, заинтригувана от режима ми, се интересува от смисъла, начина и рисковете. И споделя за нейна приятелка анемичка, която няколко пъти се ограничава по религиозни подбуди и няколко пъти ляга болна – нещо, което не бива да се прави. При сериозни здравословни проблеми въздържанието не се препоръчва. Или поне направете консултация с личен лекар. Както и да е, момичето е усмихнато, чудесно и стопля още повече слънчевия ден в Пловдив.

Към четири, след известно лутане (не случайно му викат „Капана” на това място в града) съм пред клуба и след десетина минути петимата пристигат. Бургаски и силистренски регистрираните автомобили кацат пред „Пъзела” и момчетата свалят инструменти и техника в мазето. Аз се отказвам от пластмасовите леденики, които Ангебу излива в гърлото си все едно гаси горски пожар, и с Ицо слизаме към центъра в търсене на по-хубаво пиво. И има – един хубав Будвайзер след приятните разходки идва чудесно.



В клуба е приятно. Те редят сцената за концерта, а от колоните звучи поне петдесетгодишен блус. Сашо, обърнал още няколко бири, обяснява разпалено как тая музика, тоя ритъм е в кръвта му (е, нормално, басист е), как е израснал с тия неща и надава от време навреме вой на чисто блаженство. И си взима чаша червено вино. „Само левче е!” Ти да видиш! Аз пък минавам на наливен туборг и не ми е зле.

Към 7 вечерта пристигат Яни и Ванката (китариста на Smallman) и отивам с тях да убием времето до шоуто в „Найлона”. Дотогава Войвода още ги няма, а трябва и те саундчек да правят. В бара си говорим за музика, жени, живот, а след десетина минути и Мария ни намира. Връщаме се в клуба, където още тестват звука, но и вече са започнали да пускат хора. Долу с Ицо нареждаме на пейка в дъното сергията с артикулите на бандите и заставам да продавам, както и на концерта в Бургас.



Войвода излизат на сцената... Пичовете от София заявиха доста стабилно с последните си концерти, че са пънк. Ама истински. Не гребени, игли, рокерии. Не вид. Поведение и настроение. Песните от Конфедерацията, доколкото ги има, са поизоставили ембиънта, разчита се директно на акорди, викове или жулене по струните и набиване на клавишите. Мая отново се появява за две-три песни, а финалът е шумен кавър по Territorial Pissing на Nirvana. „Много се радваме, че Кърт Кобейн вече не е сред нас, а Nirvana са много гадна група”. Е, това е пънк!



Врани Волоса... Сцената тъмна, публиката малко (май нямаше и 50 човека), а те са все така там, такива, каквито обичам да ги виждам – вътре в музиката си, вътре в себе си, под приглушената светлина. Интрото Sunrise Over an Age-Old Ground залива за пореден път хора пред сцената, Сашо разтваря ръце с изпънати рога, обърнал гръб на публиката, а Пешо и Кольо свирят мелодията, докато Десо дъни ритъма. Влезли вече в бурята, наречена Врани Волоса, следва директният тупаник на The Words That Ruin Me, за която Ицо се качва сред спътниците си и започва директно с “Pieces melting slowly deep in my soul…” Филм, който съм гледал, а така обичам повторенията му, търсенето и откриването на новото, чистотата на емоциите... Отново прелива първо новия албум, после следва кавъра по Bathory и изведнъж – я! Непознато парче! Тоест, познато, но забравено, само този гъдел на китарата, къдренето на мелодията ми навяват гръцки спомен за дарк метъл. Rotting Christ! Вкарали са кавър на Among Two Storms от страхотния A Dead Poem! Ебати кефа! С Яни се споглеждаме и вилнеем късокосо до Дони и Чефо от Smallman и се радваме искрено на новата/стара порция Врани. После пък отново имаме дебюта. Хората са малко, но полудяват, успявам да продам няколко тениски и диска, а когато куфея, Мария наглежда щанда. След концерта Чефо ентусиазиран си купува тениска - и той сам е музикант и прекрасно познава радостта от подкрепата, от подадено рамо.



После бири, приказки, чао, потъваме в нощта, а преди двете коли да се изнижат към някакъв апартамент, докато с Мария поемаме към „Найлона”, Ицо подмята ехидни коментари.

В бара е фрашкано (е, къде бяхте допреди минути, бе!?), група забива кавъри (май вече са пияни) на хитове от българската рок сцена, има и чужди парчета, а някакви рокери са се смлатили и идват куки. Докато стоим там, на уиски/ром, при нас присяда толкова пиян гологлав и пълен чичо, че не му разбираме и дума от това, което говори, освен, че е намерил научно оправдание в съмнителни източници за любовта си към алкохола и цигарите. И настоятелно ни тика кутия ММ в ръцете, да си вземем по цигара, защото „съм на вашата маса”. После ни наля и по чаша червено вино от туба, която си носеше. След това се опита да ни почерпи и с бира, която извади изпод шлифера си, но радостта от живота надделя и си бихме шута в посока хубавите денонощни дюнери и по един вкусен фалафел. Студ, вадене на дънки от раницата и преобуване на улицата, нощна разходка из Пловдив и стигнахме до блокчетата зад автогарата, като в един от тях, в апартамент на петия етаж живее моята домакиня. И то каква домакиня! Приготвила ми отделна малка стаичка, с голямо легло, духалка, включена да загрява стаята, и хавлия на раклата. Благодаря, Мимс! Разбираме се да стана в 10, за да имам време за душ и в 10.30 да съм на гарата при Яни. Заспивам като бебе.

Сутринта ставам, душ, обличане, Мария ми носи чаша сок, извинявай, че не оставам за кафето и закуската, но трябва да бягам. Яни чака срещу ЖП-гарата, мятам се на белия изтребител и политаме със 140 към София. Пак музика, пак лаф, споделяме кротко възхищение от бандите, които са ни и приятели, и след час и нещо съм вкъщи – къпан, гладен и доволен.

Почивка обаче няма – Николай и Недко ми звънят, че след час и нещо са у нас да ме вземат, за да си припомни Недко шофирането на автомобил някъде около Кокаляне. Ами, видяло се е – пак ден на тъгъдък. Взимаме и Сашко и отпрашваме. По пътя яко Monster Magnet, а след няколко кръгчета из паркингите на селото, решаваме да мушнем по нещо вкусно в ресторантчето на Стената на язовира, носещо също името „Стената”. Горещо препоръчвам всички любители на гастрономичното доволство, когато имат време, да отскочат на 30-ина километра извън София в посока Самоков и да се насладят на чудесната кухня на това местенце. Шкембета, кебапчета, бири, за мен чушки с доматен сос и пържени картофки (истински, разбира се, не шибан бланширан полуфабрикат), може ли да си вземем бирите за в колата, мерси и политаме обратно докато Джош пее, че никой няма представа, а обтегнат до мен на задната седалка Сашко споделя в момент на духовно лутане „Дзен, дзен, ама докато си жив, после дзен отзад.”

Вкъщи набързо, намятане на суитчър, обратно в колата, газ към Борисовата, разходка, бири, здрасти, Марто, аз ще съм по-раничко пред клуба и към 8 без малко се срещам пред The Box с Диди, с която отваряме поредни бири докато чакаме. Dimholt, които трябваше да открият тази вечер, са отпаднали от програмата защото Тошо – фронтменът на групата и брат на Ицо от Врани Волоса, е в болница с хепатит В. Шибана работа.



Час и нещо по-късно сме вътре, посъбират се хора, този път малко над 50 души, но пак твърде, твърде малко. Няколко познати бургаски мутри, пребиваващи във столицата, отново са тук, мяркам и Стъмпи от Wartime, които скоро представиха дебюта си и тръгват на турне, кацат и Марто и Милена, Дидката и тя е тук, а групата отново излиза на сцената със същата подредба на песните, Ангебу пак разперва ръце и интрото за пореден път удря в сърцето... Някъде след Heresy пристига и сестра ми и се продължава целодневния биропой, куфея и се мятам в кротки изблици на пого и се радвам за пореден път на песните, които ми станаха така любими, албумът, който отнесе всичко, което съм чул в последните повече от 15 месеца, с изключение само на последния Asteroid (скоро, скоро) и пея с пълно гърло. Тук звукът е брилятнен, осветлението е супер и атмосферата вкарва още повече в дълбините на музиката на бургазлиите. Тези неща наистина имат значение. Пак чуваме двата кавъра, Стъмпи също се радва на новото попълнение в сетлиста, обаче тази вечер, дали заради умора или поради малкото хора две от четирите песни от дебюта са изоставени. Лека нощ, ще се видим утре в Стара Загора и тази вечер спя вкъщи.



Сутринта баня, отново прибирам лекия багаж, влакът е в 14.45, хващам го и се понасям към Стара Загора, облегнат до прозореца и дебна да видя някой щъркел, че тия мартеници ми омръзнаха. Е, в четирите часа докато пристигна не виждам нито един, оставям си точно 40 страници от книгата (да имам за наобратно), слизам на гарата и поемам през парка по булевард Кусев, за да изляза някъде близо до клуб Jam. Непознат град, разглеждам, интересно ми е, слънцето напича приятно, имам толкова много време, разполагам и със себе си, хубаво е да си свободен. Една възрастна жена премита двора и тротоара пред къщата си и ме моли да смъкна голям клон, заплел се в жиците над дома й, когато от общината са обрязвали дърветата предпролетно, но забравили да махнат закачените отрязани клонаци. Дърпам здраво и се сещам за приказката за ряпата, почти се притеснявам, че няма да мога да го сваля, но след няколко по-силни напъна клонът се стоварва на тротоара и го оставям встрани, покрай бордюра. Клубът намирам лесно, наистина този град е разграфен на квадрати от улиците, които го пресичат, хлътвам долу в приятната прохлада и те са там, отново опъващи паното и подготвящи сцената за концерта.

- Иво, това турне е истински ъндърграунд. Всички концерти са все под земята.
- Вярно е така. Май не е турне на врани, а турне на къртици.

Оглеждам сцената, няколкото колони облечени с дървени барове като туземски полички и забелязвам каква мръсотия цари по импровизираните маси и по хрупащия под подметките под. Все едно заведението е насред основен ремонт. Две помещения са, като от стълбите направо се влиза в това, в което е сцената, която се пада вляво от входа, а вляво от стълбището е просторна заличка с дълъг бар и вход към съседното помещение, който гледа право към сцената. Срещу самата сцена е и бара, от който ще лочим вечерта, обгрижван от видимо уморена девойка.



Оказва се, че тази вечер няма озвучител и момчетата сами настройват звука си. На пулта основно си играе Пешо и попипва настройките на отделните инструменти, две облепени в тиксо бирени бутилки играят ролята на стойка за микрофон, който озвучава кубето на Кольо, а Десо постоянно се ядосва от звука на барабаните, които са му предоставени. Пристига и Даката от Demonism, който е основната подкрепа и на този концерт, и на метъл ъндърграунда в Стара Загора като цяло, успял да намери още микрофони. Готин пич.

Излизам да хапна и пред клуба виждам Филип от Войвода. Пристигнали са вече и се събират, за да хапнат преди концерта. Първа група са, а и четиримата, заедно с двамата китаристи на Врани Волоса отиват на вечеря в кръчма, където им забавят мощно поръчката и вместо обявения час 20.00, концерта ще започне с над едночасово закъснение. Отново пънк отношение. И още повече, когато сетът им е съкратен видимо, заради напредналия час (след 21.30), но Войвода наваксват с безумна интензивност и абсолютен хъс за (само)разрушение. Китарите са намлатени като пенис на дърт злобен онанист, Филип вилнее и куфее, аха да пробие тавана с глава, скача тежко върху кубето на Пешо (леле майко!) и изкрещява половината текстове с такъв гърлен рев, че нищо не се разбира. И не ги ебе, което е най-якото в цялата работа. Те са това, което искат и факта, че и на двата концерта не продадох нито един техен диск или тениска, май не им тежи чак толкова. Но и публиката трябва да е и повече, и по-отворена. Хората в клуба тази вечер са плачевно малко. Мисля, че не взех на повече от двайсет души петте кинта за вход. Подпирам стената и се чудя що ли, аджеба, в малките градове хората не идват на концерти на хубавите банди? Та там почти няма събития. Фенове ли няма? Пари ли нямат? Приоритетите ли са другаде? Или чалгата и модерния за родната криворазбрана цивилизация лайфстайл са превзели де що е младо. Което пък говори единствено за липса на мозък. И не, не е вярно, че нямам право да съдя никого. Тоест, да съдя нямам, но да имам мнение и (естествено субективно) отношение съм длъжен най-малкото пред себе си.



След джангърен пънк кавър на родна група, чието име не запомних (аре бе, чакам мейл :P) следва лека подготовка, продавам Heresy на кротко слабичко момиче и пускам фотоапарата, решен тази вечер да направя и клипче. И го правя на петата песен – Horizon – бандата отново е във филма, някъде вдясно от мен момиче от Бургас също снима и се раздава за Врани, пеем, пляскаме, макар и толкова малко хора, продавам още един диск и изобщо се радвам на последната ми вечер от този мини-поход из подземията на България, по идея и уговорка от Gorgon. Кавърите, пак само две песни от дебюта (времето напредва яко) и отивам да събудя барманката, седнала на стол и ударила чело в тезгяха, с разпилени около нея коси. Биричка, моля! Връщам се на импровизирания щанд и на адски щастлив младеж продавам новия албум. „Не може да не си го купя, не може!”, споделя той, докато трескаво изсипва дребните банкноти и събира последните няколко лева на стотинки. „Последните ми пари са това, пич. Ама трябва да го имам!” Ебати отношението! Малко хора? Но качествени. Това момче ми напълни душата и ме трогна дълбоко. Благодаря му няколко пъти, а той отлита да си вземе автографи на новата придобивка. Разказвам после и на момчетата и те (разбираемо) са впечатлени още повече от мен. После си хващат такелаж и техника и се понасят към хотелчето, докато с Ицо оставаме да се видят с Даката, да изпукаме още няколко бири (и да събудим момичето на бара още няколко пъти), след това разходка навън с бирите, чипсове от денонощния и кацаме в хотела двамата. Имаме две стаи с по три легла, мястото е готино, има климатик. В едната стая четиримата са се събрали и вече са опаткали две от двулитровите бири, Кольо и Пешо лежат и говорят, Сашо трамбова напред-назад въодушевен от нещо, а Десо е по гащи и май ще си ляга. Е, да ама не. Хайде още бира, глупости на корем, не придиряме особено, щото „и на царицата путката кусури има”, изтрещяване до последно, някои не издържат и заспиват, други принудително ги караме да легнат, щото са шофьори и със Сашо и Ицо се приземяваме в леглата към пет сутринта.



В десет ставаме, баня, тераса, слънце, много слънце, кафе и цигари и излизаме да търсим новия брой на Про-Рок, в който Ицо си е поговорил с Анастас. Намираме го, намираме банички с капачки, правим няколко снимки в парка, „Ей, тая много пинк-флойдска стана!”, и после чао, благодаря, и ние благодарим, ще се видим на концерта в Бургас на 9 април и до тогава! Те потеглят към колите, аз към гарата и ми е хубаво, защото „обичам ги тия момчета!”

Влакът отново е от 14.50, макар, че закъснява малко. В купето е спокойно, в компанията на дебел чичо и дядо, дори не пускам музика, а слушам тракането на колелата, докато изчитам списанието; на моменти не мога да повярвам колко хубаво звучат гласовете на птичките, когато влакът не трещи, спрял на някоя гара в малко градче и прекарвам повече от час на прозореца в коридора. Когато минаваме през Белово, се дивя на къщите, кацнали по скалите и малките полянки из клисурата на Марица, релсите минават над града, а има няколко градинки, които стигат досами траверсите, оградени с тел, в някои от тях има пернати гадини, в други насаждения и така просто, така красиво, така дзен. Мисля си дали ако не търсиш суетата на съвремието и се стремиш към хармонията, не би ли живял човек щастливо, роден в този край, с хубава, здрава и поддържана къщичка, например близо до красивата църква, покрай която прелитат вагоните, дали би било удобно да мина някой ден оттам с молба да пренощувам при някое семейство срещу скромно заплащане и колко ли доволен бих бил отвъд злободневие, забързан ритъм, шум и панаир. И дали е Ерес? Нека е.

Три часа по-късно виденията в „Пламъка” на Еко свършват минута преди да сляза на спирката зад блока. Вече е тъмно, по къси панталонки ми е студено, вдигам ципа на суитчъра и нахлузвам качулката ниско. Докато влизам във входа затихва и албумът на Wardruna, който слушам между Централна гара и Младост 4. Това е и край на този трип. Всичко е навреме, всичко е на място. Както е било, както искам и ще правя да бъде. До другия път.