LIVE REPORT

In the motion of the sea, in the air that we breath

Прости ми, но това няма да е репортаж. Мога да спомена, че Brendan Perry дойде в Парти Център 4км заедно със следните последователи - Pete Sheridan (клавири), Dan Gresson (барабани и перкусии) и Rachel Haden (крехка и прекрасна с умопомрачения си поглед) на бас. Ще вметна, че сетлистът беше прелестна смесица от Dead Can Dance, Eye of The Hunter на самия Brendan, приближаващия издаването си Ark и един поклон към Tim Buckley с Dream Letter.

Другото оставям на теб. Защото срещата с музикант от такъв ранг е винаги лична, винаги изключителна и едва ли има и двама души, били на концерта, които да имат нещо общо в мнението, освен „Той е бог!”

Представи си тъмнината в залата и наслоеното очакване. Лек аромат на нетърпение заради едночасовото закъснение, но без изнервяния. Хората предвкусват идващата хубавина. Сега, хвани ме за ръката, нека идем малко по-напред, приготви се. Негово величество Brendan Perry излиза на сцената. Определението не е преувеличено. Твърда стъпка, бели коси, отмерени, точни движения – сякаш знае перфектно какво и защо прави, постигнал е в присъствието си онази изящност, присъща само на хората, които живеят истински. Лаконичен е на думи – няколко Thank You и This is from the new album бяха горе-долу единственото, което чухме; но е подробен и разточително прекрасен в музиката си.

Само първите му стъпки бяха достатъчни да ме хипнотизират и доведат кротко до пълно преклонение. После... нали ти се извиних, че този текст няма да е репортаж? Защото и изживяването не беше концерт. Беше пътуване през време, пространство, реалности, емоции и мъгливи асоциации. Всяка се плъзга върху предишната, картините се сменят, проблясъците на разум се виждат все по-рядко и цялата зала живее и диша на интуиция и вяра - общ пулс, но в хиляди различни посоки, всяко съзнание чертае свое собствено съзвездие от красота, а когато затварям очи, всички изгряват едновременно и създават чуден, приказен хаос, в който се давиш щастлив. Не мисля, че който и да е от присъстващите искаше да получи спасителен пояс.

Brendan е може би единственият в залата, чиито емоции не са изписани с огромни букви на челото. Затворени очи, леко полюляване насам-натам, прожекторите го огряват в бяло, придавайки му парадоксално ангелски вид – не е ли еретично обикновения човек да притежава такива сили? Не, не, думите „обикновен човек” не могат да се отнасят за него. Демиург, повелител, висшестоящ, космичен – те повече му подхождат. Времето не съществува, мъртвите те канят на танц – подавам им ръка, а с другата ще държа твоята. Възможно е да строша няколко от костите ти, извини ме – представите ми за реалността и случващото се са размити, сякаш ги гледам с главата надолу, докато се разхождам в заешката дупка.

След величието на Utopia Brendan заявява: „Thank you. Goodbye!” и заедно със спътниците си изчезва от сцената. О, не, не така. Аплодисменти, викове и тропане с крака. „Ще срутят залата!”. Не я срутват. Но си извоюват бис. После още един, като по време на втория дори виждам усмивка да просветва през издяланите от мрамор черти. Severence е истинският край на концерта. Отдръпваме се бавно и още известно време всеки е в собствената си фантастична приказка. Постепенно думите започват да оформят общото неоспоримо впечатление: „Беше... огромно.” Малко по малко излизаме от нирваната. Околният свят е все още разфокусиран. Обръщам се да погледна сцената – вече е тъмна. С мекия, уютен мрак на тежка завеса, която чака да открие и други тайни.

Нека още малко не бъде светлина...
коментари [4] 
 

Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
 
 
© 2003 Booze Project :: The less I have the more I gain!
METALLICA - Wherever I May Roam