Изгубеният рай

Стреснахте ли се? Да си призная, аз също. Особено когато Samael отпаднаха от картинката. Бях се заредил с търпение да чакам пред залата часове. Обаче. Няколко основни условия и няколко хиляди липси бяха изпълнени.
Първо условие. Paradise Lost в София. Отметнато.
Второ условие. Вратите отварят в 19.30. В 19.20 вече бях в зала „Христо Ботев”.
Трето условие. Начало 20.30. В 20.50 под синкав мрак ни заля The Rise of Denial.
Основно условие. Звукът в зала „Христо Ботев”. Абсолютно адекватен.
Липси. На няколко хиляди фена. На концерта на Paradise Lost в София на 12 февруари, организиран от Нова Музикална Агенция, публиката не достигна и хиляда души. Което обаче не бих нарекъл чак грозна картинка. Защото, пичове и пичеси, бяхте невероятна тълпа. Много, много малко, но много, много готини!

А Paradise Lost? Е, те бяха великолепни. Спомням си концерта преди пет години. Спомням си умората и дръпнатото държане на Nick Holmes, а сега видях разликата в поведението му, силното присъствие. Видях(ме) исполина Greg Mackintosh (най-сетне), размятал дългата си коса под приглушените светлини в залата.

След помитащото начало от актуалния албум на бандата Faith Divides Us - Death Unites Us, Paradise Lost скочиха с почти двайсет години назад, към Shades of God и Pity the Sadness. Тълпата, макар и малобройна, посрещаше парчетата на бандата с див ентусиазъм, а обикаляйки напред-назад из полупразната зала, никъде не се сблъсках със статично поведение. Хора пееха, крещяха, скачаха, куфееха, развяваха коси и ръце, създавайки чудесно настроение и пред, и на сцената.

Логичният акцент падна върху новите песни, но пък и разходката сред богатата дискография на Paradise Lost беше истинско удоволствие. As I Die от споменатия вече трети албум на британците отново ни хвана за сърцата и косите, за да ни върне дори по-назад, към класическия запис Gothic (със смазващата Eternal), определил цяло течение в метъла. Nick показа много повече настроение на сцената, разговаряше с публиката и дори се извини от името на Samael за отсъствието на швейцарците. Добре балансираният звук ни позволи да потънем в страхотните мелодии на песните, в чудесните китарни пасажи на Greg Mackintosh и Aaron Aedy, които с видимо удоволствие си разделяха солата и извезваха красивите картини на песните на квинтета. Steve Edmondson изкова основите на изгубения рай, а шведското чудовище Adrian Erlandsson, гърмял залпове къде ли не от At The Gates, през Cradle of Filth, до Brujeria, сега хвана българската публика на мушка иззад барабаните си. Nick Holmes на живо в София през 2010 беше по-харизматичен и истински дори от кадрите в последния DVD на Paradise Lost The Anatomy Of Melancholy. Истинско удоволствие за почитателите на групата, свикнали с дистанцираното му отношение по време на концерт.

One Second накара публиката да пее абсолютно отдадена, като виковете ни не стихнаха и при меланхоличната No Celebration от Symbol of Life. Requiem беляза краят на стандартния сет, но прекрасно знаехме, че по-малко от 80 минути не стигат нито на нас, нито на Paradise Lost. След минутка-две тишина от колоните се разнесе заглавната песен от новия албум, последвана от представянето на групата и обещанието: “This isn’t the last song, this is The Last Time!” Draconian Times е така любим на родните метъли и песента ни завъртя във вихъра на спомена, лудо куфеене и мощно пригласяне, докато бандата забиваше последни щрихи от втория си гиг в София. Край, белязан със Say Just Words и тотална еуфория. И, вярвам, заразителна такава, защото много от нас следяха сетлиста на Paradise Lost по време на турнето и знаеха, че тази песен затваря концертите на британците. А в петък вечерта (надявам се) импулсивно те останаха за още един бис. И отново класика, отново любима. Embers Fire. Финал. Лека нощ!