Why don't you stay another day

Аз съм влюбен. Обичам, когато подарят топлина. Обичам, когато виждам сърдечност. Обичам музиката. Обичам хората, които създават изкуство, когато го създават заради самото изкуство и споделят без свян и корист. Обичам, когато творците са и хора от плът и кръв, чужди на високомерие и себичност. Обичам вечерта, в която в малка зала двама души, които свирят и пеят Музика, я поднасят с препълнени шепи и сърца на тези, които са дошли да я попият. Тогава изкуството се усеща не само и не точно с ушите и мозъка. Има една топка в гърдите и един стегнат пръстен в гърлото. Ето там удря, когато е искрено и въздействащо. В такива моменти обичам. В такива моменти съм влюбен.

Изтръпнал седя и се чудя как ли ще излязат на сцената Daniel Cavanagh и прекрасната Anneke van Giersbergen, една среща, неочаквано обещана ни от Gorgon в началото на месеца, а всъщност чакана толкова дълго и с такъв трепет. Седим притихнали и чакаме, когато лампите угаснаха и два меки прожектора окъпаха старата сцена и сгушената зад тонколоните изкуствена елха. Тихо и кротко започна познатата ни вече акустично-нежна версия на мейдънските изгубени години. Daniel е сам зад пианото, лее акордите и припява, потапяйки в особеното настроение на соловия си спектакъл. Почти отражение на носталгията, която буди песен, била титанична през 1986, мек и лиричен спомен за времето, когато Мейдън бяха водеща музикална религия в живота на компанията. Помните ли? Благодаря, Дани! Десетина песни ни представи Daniel Cavanagh в онзи умопомрачителен стил, застинал сам с китарата, изсвирващ няколко основни жилки от мелодията на песента, прокарани през адаптора на инструмента и засилено луупнати напред-назад, акомпаниращи китариста за няколко откъса от музиката на Anathema, преди да ни потопи в кавър на друга класическа британска група. So, so you think you can tell/Heaven from hell, blue skies from pain. Отново искрена благодарност. “I’m in the mood for more Pink Floyd.” Чудесно, ние също. High Hopes. Аплодисментите още не са заглъхнали и Daniel поднася още малко чуждо творчество – Big Love на Fleetwood Mac. И, както обеща, след Flying оставя сцената на Anneke.

Anneke. Каква прекрасна жена! Облечена семпло и стилно в черно, с бяла кожа, руса главица и глас, който отнася душата навсякъде, със силата на насрещен вятър в морски град. Изглежда почти смутено, но личи, че сцената е нейното място, не тя принадлежи на нея, сцената е нейна. Вниманието ни е нейно. Засвири на пианото. Запя. Lost and Found. Сега и ние сме нейни. Поднесе ни няколко песни от двата си студийни албума, една от които и коледният й подарък Wonder. Седяща на пианото, с гръб към нас, а в мрака самотният прожектор мие косата й в червено, навявайки ми спомен за Tori Amos. Аха да се разтопя по стола, оставил само настръхналата си кожа и тя взе китарата. Красива Anneke. My Electricity. Ток. Шок и вътрешна истерия – така обичам тази песен! Меко и нежно я изпрати в сърцата и гласът й запълни заличката с още красота. Beautiful One. Красиво, красиво и силно. Колко въздействащ глас! Колко въздействаща жена! А когато поде и прекрасната Hey, Okay!, първият сингъл от новия й албум, песен, която от първо слушане преминава директно през ушите към сърцето и там намира мястото, където ще остане цял живот тогава изтръпнах и настръхнах. Нежното и усмихнато соло на китарата беше нежно и усмихнато изпято с непринудено "ту-руру-руу..." и тогава погледа се замъгли, а посланието на мелодията беше попито и изпратено...

„Ще направя една песен на Frankie Goes To Hollywood и ще ви оставя за петнайсетминутна почивка. Relax. Don’t Do It. Хаха, не, тази не бих могла. Песента се казва The Power of Love.” Звънливият й смях прозвуча толкова пъти, че на всички ни стана ясно, че на Anneke наистина й е приятно пред нас.

След минутки на глътки въздух и цигарен дим, потънахме пак в кадифения покой на старото читалище и този път двамата си разделиха сцената, посрещайки ни с безумния кавър по Teardrop на бристолската гордост Massive Attack. Отново завихряния в ефекта на Дани, отново космически чист и силен глас от Ани. После пак Anathema. Любимата на феновете A Natural Disaster. Чудесен кавър по The Blower's Daughter на младия меланхолик Damien Rice. Толкова адекватно пресъздадена от англо-холандския дует пред нас! И (едва) втори спомен от The Gathering. Leaves, заради която Daniel призна, че „правя това нещо”. И импулсивно обеща да се върнат за заснемане на DVD в София. Имаш 300 свидетели, внимавай! Последна за концерта, както и в общия им диск е Jolene, класическа песен на Dolly Parton, представяна от толкова много други изпълнители и любовната история прелетя и накара гостите да пеят за пореден път с двамата музиканти. И не, няма да стане така, все пак сте в София, пред тази чудесна публика. С You Learn About It от прекрасния трип Souvenirs двамата се скриха от нас след повече от два часа и половина. А ние, с души, изпъващи гърдите, стоим на крака и ръкопляскаме дълго, дълго... преди Daniel да се върне и да обещае: „Добре, ще направим по още една песен и наистина приключваме. Благодарим ви!” И се впусна съсредоточен в песен, която “I’m doing just for fun”. Наведе се над ефекта си и записа основния акорд на Stairway to Heaven. Вълна от енергия се разпиля през нас. Сложната и вечна композиция на Боговете, изпълнена толкова емоционално от един човек. И то как! Многослойната мелодия се разливаше, като Daniel постоянно добавяше нови тонове към мелодията, отмерваше ритъм, пееше и се носеше по сцената, сякаш напълно откъснат от реалността. Никакъв спомен от скромността и сдържаното му поведение. Сега вече сцената му беше тясна, докато се носеше по великолепната мелодия. И когато дойде момента с разкошното соло, той го изпълни... разкошно. На акустичната си китара, качвайки високия акцент на песента в основата на грифа.

And as we wind on down the road
Our shadows taller than our soul
There walks a lady we all know
Who shines white light and wants to show

Не издържахме. Скочихме на крака и възторга и овациите ни се сляха с ритъма на песента, а за награда той ни остави да завършим заедно с And she's buying a stairway to heaven.

Фурор. Имах чувството, че темето ми се е отворило и съзнанието ми изригва към тавана, понесло тегобата на битието, устремено към небосклона. След минута се усетих, че Anneke вече е на сцената, онемяла, сочеща към Daniel и откровено зашеметена. „Та какво мога да направя след това нещо?”. Да, изключително подла постъпка от негова страна. „Ще ти го върна” (и всъщност успя, когато по-късно в „О! Шипка” цялото внимание беше устремено към милата и добричка Anneke). Седна на пианото, подхвана акорд и, чаровно усмихната призна „Не мога. Нека правим нещо друго. Хайде да си поговорим. Как мина уикенда ви?”. Прекрасна. И все пак, макар и с прекъсване и започване отначало потопи концерта в нежния край на Longest Day. И след това ни остави. А аз съм влюбен...