Не`ам нерви

Милена е голяма работа. И това няма нищо общо с мотото на София, което се тресеше на двата големи екрана встрани от сцената. Милена е толкова голяма, че успя да събере цял небосклон родни звезди за концерта по случай четвъртвековната си кариера. И за тези 25 години да не излезе достойно име, което да поеме короната на кралицата на българския рок. Макар че „Милена” и „кралица” са толкова несъвместими понятия, дори предполагам, че би ме ошамарила за такова сравнение. По-скоро парцалената кукла, вещицата и магьосницата на рока у нас. Винаги фрапантна, винаги истинска и земна и все така уникална и незаменима на сцената. И обичана, разбира се. Три хиляди души щяха да спукат бетона и ламперията по „Универсиада”, докато пееха песните на Милена, танцуваха и скачаха един през друг. Не концерт, а фиеста.

На десет години си пусках касетката с албума „Ха-ха” и това беше едно от първите неща, с които прослушах "по-такава" музика. Никога не бях чувал толкова синтезирана енергия като в песните „Месо”, „Не'ам Нерви”, „Отгоре”. После пък се сблъсках и с уейв-перлите на Ревю (вече бях станал голям, цели 12) – „Ала-бала”, „Цветя от края на 80-те”, „Директор на водопад”... и така си и остана – Милена е най-голямата, единствената и истинската рок мадама у нас. Годините минаваха, касетките се преебаха, но песните си останаха любими. Милена пък избяга в Англия, върна се, появи се по няколко големи концерта, завъртя се по клубовете и изобщо потъна в грозната действителност за яката българска музика и забравените пионери от края на 80-те и началото на 90-те (благодаря ви, скъпоценни псевдорадийца и постчервени телевизийки, пичка ви майчина!). Дойде модата на пластмасовото съдържание, Руши, Преслава, Те, МТВ, Риана, Ивана и тоталната загуба на медиен интерес към стойностното. Така бунтарите получиха най-гадния шамар – забравата. Е, да, ама не, както е казал Вуте.

От няколко години българската сцена се поотърси от кърлежи, глава надигнаха и старите кучета, с добре запазени остри захапки и улични номера, на които напудрените куклета от витрините няма как да се опрат. Хъс, енергия, сърце, все неща, които ги няма в модния музикален продукт с препоръчителна цена и срок на годност. Тангра ни върнаха Ер Малък преди три години, малко преди тях три от големите на времето си направиха бенефисен концерт, спорадични появи имаха Контрол, Ахат, а ето че и Милена реши да напомни кои бяха музикантите, които пълнеха Универсиада преди 20 години. И то как само! Като събра десетки от същите онези хора в същата тази зала, пред феновете от тогава, пред порасналите им деца и пред стотици нови зрители. Защото у нас има глад за читава родна музика. И защото всички обичаме Милена.

Залата пълна, течат шумни реклами, бира много, тениски също, хората шарени, бандите и те. И ето, първи на сцената стъпват Атлас, които започват леко вяло, някак плахо, но когато Дони излиза с тях и прозвучава хитът им „Кукла” и публиката запява гръмко, нещата си идват на мястото. Втори изскочиха щураците от Холера и с типичното за тях тотално отебаване на текста, вкараха първата безопасна игла пънк в шоуто. И там някъде вече всичко се преплете. Настана една шарения, една чудесия; едни свиреха, други слизаха, всички пееха, някои дори се биеха (е, къде без такива), Обратен Ефект посрещнаха първи Милена на сцената и Ники изпълни „25-годишната си мечта да пее на една сцена с кака Милена”. И кака ти не пя, братче, а направо сцепи. За над 4-те часа несекваща музикална вакханалия, тя излезе на сцената повече от 5 пъти, като три от тях за продължителен сет, посветен на отделни периоди от творчеството й, като разцепи с убийствен глас (силен, с леко пресипналата бленда - запазена марка "Милена"). Ревю подариха китка „Цветя от края на 80-те” под шарената сянка на прожекторите, Милена ги остави сами за „Ралица”, после пък при тях се качи Кирил Маричков за последното парче, което направиха с Васил Гюров, след това при него се качиха БТР (не, никакви блудкави балади, а „Дюн” на живо – гръм и трясък!), за да посрещнем с овации намацаните като хибрид между Kiss и Бибоп и Рокстеди Фънки и Амебата (първия с зашеметяваща тениска “Pernik Coutny Jail) и големия Любо Малковски. Ахат изненадаха всички като изсвираха „Черната Овца”, Уикеда ни бяха представени от Ерол като „Ние сме Ахат”, а към тях се включи Кольо Гилъна за веселяшки прочит на „Най-щастливия ден”. Милена пък се върна за лирично-акустична програма, в която всички пяхме с пълно гърло „Ад”, „Робърт” и „Истина”. И за да не заспим (не че имаше подобна опасност с такива домакини), купонът продължи с пълна пара, Фънки смени сценичния костюм с нощница, оклепана като престилката на дърт готвач-канибал (размер XXXL, разбира се) и се произнесе като беквокалист в „Защо”, изобщо пълна лудница. По време на целия празник Милена хвърляше безплатни презервативи, прегърнала идеята да помага в борбата срещу СПИН (да, Жоро Минчев не беше телом за адекватното за случая „Нека се обичаме без да се събличаме”, но десетки кадри, като фотоалбум на рокмузиката в България отпреди 20 години включваха големият човек, деец и певец). Васко Кръпката изведе кръпките за няколко блус акорда и жестоко соло на хармоника, а Милена закри с половин час от най-доброто от двата й албума от началото на 90-те. Като за култа „Ха-ха” се събра и култов състав – всички гости бяха на сцената и пяха в един глас „Опитах се да светя като крушка, опитах се да ходя на въже, опитах да стоя на тясно, опитах и какво ли още не” – така автобиографично за музиката у нас тогава, пък и сега. Светлини, балони (всъщност, надути презервативи), бири, чаши, хора, въздухът в „Универсиада” се кондензира от радостна глъчка, а тъпанчетата пищяха от свирене с пръсти и дране на гласни струни. И за десерт още веднъж „Истината”, но на светло. Чудесен купон, Милена! Не чакай толкова години за следващия, всички те обичаме!