Pure Rock Fury

Четири години не са много време. Но си представете четири години така – чуваш една песен, която така ти се забива в съзнанието, че след десетото й преслушване посягаш към албума, от който е извадена. Оттам го въртиш до безкрай и ставаш зависим от груува му до степен „въздух-храна-вода-Clutch. И ако остане време – сън.” След това идват предишните и следващите албуми. Без които денят не може, без които сърдечният ти ритъм е с тежка аритмия, а кафето далеч не зарежда и не рита към ежедневните задължения на живота. Позволяваш си вечер или сутрин моменти, в които избухваш като двукрак вулкан от енергия, зареден не от разтопена земна маса, а от синтезираната гореща емоция на чистия рокенрол на четиримата от Мериленд. Ден след ден, песен след песен, за теб става ясно, че това е чиста рок фурия, абсолютът в рокенрола, тоталната честност, опростената до оглозгана кост музика на душата. Clutch. И така четири години. Които изведнъж стават адски много време, измерено в музика.

Решението да дам всичко, което мога, без да мисля за последствията, за да видя тази група на живо във Виена, беше колкото естествено, толкова и спонтанно, продиктувано от моментния световъртеж на съзнаването. „Копеле, намериха ни билети под 580 лева, да взимам ли?” Абсолютно „да!”. И на 23 следобяд с Весела вече бяхме на разтропан еърбъс в посока Австрия, за да видим и преживеем, без да смеем да очакваме каквото и да било. А какво само ни посрещна...

Kamchatka вече привършваха сета си с директен класически рок, когато нахлухме в зала Arena като освободители, нарамили багаж и енергия да си разковем крайниците. За съжаление от шведите видяхме силуети докато се провирахме през тълпата. Което обаче имаше и добра страна – докато хората решиха в паузата между двете банди да вземат бира, оградата отпред беше доста необитаема. И се залепихме точно по средата, стиснали до побеляване арматурното ограждение. Десетина минути по-късно Kylesa излязоха и, мамка му, заклаха всичко живо с плътна стена от слъдж метъл. Такова нещо нито съм чувал, нито виждал – тежки, груби рифове, замазани зад набиващото жулене, разпиляни психеделични вокали от страна на китаристите Phillip Cope и Laura Pleasants, а вместо здрав ритъм, както предвижда музиката, имаше безкомпромисно убийство от двамата барабанисти. Това нещо е адски трудно да се опише. Може да си пуснеш да чуеш албумите или да пробваш в майспейса им, но въздействието от първия ред да поемеш музикалното цунами на американците, е нещо, което няма как да постигнеш с подръчни материали. Жестокият звук в клуба допринесе за изключителното впечатление, което правят Kylesa на концерт. А когато сред доминирания от парчета от Static Tensions сет зазвуча флойдското Set the Controls for the Heart of the Sun, фурорът беше пълен. Eric Hernandez пък е абсолютно луд. Държи се с барабаните така, сякаш ги наказва за нещо и човек остава с чувството, че преди концерт го държат в бяла стая с корава риза, с вързани на гърба ръкави, заключен на метър разстояние от комплект барабани и го пускат точно преди бандата да излезе на сцената. Абсолютна лудост. Kylesa всъщност не свирят на живо, а те пребиват до смърт с музика.

Clutch... вече два дни минаха от тогава и още не мога да си събера мислите, да разкажа членоразделно какво и как видях, къде ме жегна, какво ми причини. Clutch са точно това, което си виждал по клипове в youtube, по снимки и сайтове. Четирима пича, отдадени на музиката си, които сякаш свирят основно за собствен кеф. Бради, вехти тениски, стари джинси, блус, рокенрол и най-горещия пламък в сърцата. Директно впускане в Minotaur и странните братчеди от запада вече са пред нас, на една ръка разстояние и потъваме във фурора, наречен „концерт на Clutch”. Нямам обяснение за това явление. Гледаш ги, чуваш ги и не просто полудяваш, а се сбогуваш за дълго със здравия си разум и реално-битовите фундаменти. Pure Rock Fury, копеле! Това са Clutch. За това иде реч. И песен. Хващаш ритъма на Struck Down и тялото ти започва да се тресе, изнасяйки напред едното рамо, после другото, после пак първото, бедрата се подрусват в тръс, ръцете пляскат и ръкомахат, ритмично отмервайки такта на лудия груув на Clutch, а Neil Fallon върти брадата физиономия, реди рокенрол притчи, като се разтърсва в миг от цялата си вътрешна енергия, отдаден на танца и ритъма. Бърз скок назад във времето и две песни от едноименния албум – явно в момента Clutch са в периода на по-директните и груби парчета. Strange Cousins from the West все пак звучи повече като Clutch и Elephant Riders отколкото като Blast Tyrant и Robot Hive. Китара, бас и барабани. И Neil. Лудият проповедник от Мериленд, който реди слово с плътен и толкова мощен тембър, че ритъма на гласа му води този на бандата. Вдигната длан и крясък “Womaaaaaaan! Let a poor man be!”, от който сухи девойки надали са останали и в залата замирисва на пролет, полени и марихуана. Защото все пак “Everybody move to Canada, smoke a lot of pot…” Tim и Dan живеят, свирят, наведени над китарите си, поклащайки се бавно, докато подивелият певец лее проповеди от задните улички, от американската субкултура и болното си съзнание. Впива поглед в мен и крещим гръмогласно един срещу друг “I’m not giving you attitude, I just want another drink”, задържам погледа си и в брадата му изплува лека усмивка, посочвайки ме. Щастлив ли? Не, побъркан от радост съм! А той хваща класически модел на Gibson и се впуска с останалите в инструменталната Last Orbit от последния албум на The Bakerton Group. Споменах ли, че тези хора явно обичат да свирят заедно? Колкото за нас, толкова и за себе си? Съвсем очевидно е удоволствието, което им доставя задружното музициране – те четиримата, трите китари и барабаните на Jean-Paul, който е може би най-разпознаваемият съвременен барабанист, съчетал пространствения звук на John Bonham и тътена на Bill Ward. На няколко пъти барабаните аха да се предадат пред напористия му ритъм, преди Clutch да свърнат в по-спокоен пасаж.

Втората китара е оставена да си почине от жегата и се люшка тежката литургия, посветена на Abraham Lincoln. Продължава акцента върху последния им запис и тъкмо си мисля дали ще чуя нещо от любимия ми диск, когато те забиват три поредни парчета от Blast Tyrant. “Please, allow me to adjust my pants, so that I may dance the good time dance!” Eeeeee! Ръцете са горе, тълпата полудява (The Mob Goes Wild, съвсем буквално. Който твърди, че публиката на запад в Европа е утрепана, просто трябва да престане да ходи на концерти на скучни групи), кипва люто пого, няколко души са в ръцете на останалите, хвърчат бири и косми и купона е пълен. Profits of Doom и Cypress Groove се сливат или поне така ми се струва, защото изкрещявам текстовете на песните без пауза, докато тялото ми безпомощно се мята, заредено от енергията на Clutch, а косата ще я мислим като се изкъпя или поне намеря ножица. Изведнъж сцената опустява. Какво? Само това? Та нямаше 40 минути! Поглеждам часовника – минали са час и половина от началото на концерта. Ебати! Крещим, скандираме, пляскаме. И те се връщат. За три песни, които ги нямаше в сетлиста. Дали е било импровизирано? Не знам. Но Clutch отново са пред мен, със заряда на 50 хиляди неустоими вата. Почерпете с антракс, дайте газ на пиратското радио и давайте по още едно! Готово – Gravel Road на легендарния Mississippi Fred McDowell. И всичко вече свършва наистина. Светлините светват, изнасяме се към отсрещната сграда, където тече яко афтърпарти, засичам се с Martin Schirenc от Hollenthon и Pungent Stench, намираме се с Евелино, запознавам се с унгарците Superbutt, които свириха преди седмица в Backstage в София... Но в ушите ми отеква онзи крясък “Anthrax! Ham radio. And liquor.”, докато изцъкленият поглед гори в прекрасна рокенрол лудост...