Scream until you like it!

„Колкото и пъти да идват W.A.S.P., винаги ще ги гледам”. Да, това ми го сподели ухилен фен на бандата в тълпата снощи. Който освен това е сред най-силните родни промоутъри (за метъл говорим, разбира се). И съм абсолютно съгласен с Гани Куршумов – W.A.S.P. е група, която винаги ще гледам, когато имам тази възможност. Защо ли? Ами, сещам се за поне 3200 души, които ще ти отговорят възторжено по най-различен начин. От еуфоричното „Щото са W.A.S.P. бееее!”, през сдържаното „Е, не чуваш ли?”, до аналитичното „Защото такъв звук, с такво поведение на сцената, такъв синхрон и такова пеене от банда с 25-годишен стаж зад гърба си, които и трогват така публиката си, трудно можеш да срещнеш.” И всички тези хора са напълно прави. Изводи много можеш да си направиш, но един от основните такива е „България обича W.A.S.P., а W.A.S.P. обичат България”. Сърцато, всеотдайно и безусловно.

Какво по-точно искаш да прочетеш? Как 3200 души полудяха в залата, докато поне 200 навън и още десетки останаха без билет, защото W.A.S.P. пълнят зали у нас? Как забиха медлито On Your Knees/The Real Me като увод в 90-минутната лудост на концерта им? Какъв убийствен сетлист бяха приготвили? Колко добре се справят (вече дългогодишните) наемници на Blackie? Това няма да го прочетеш. Това ще го чуеш, защото няма друг адекватен израз на емоцията от концерта, освен рутещ сгради крясък. А имаше още много. Много класически W.A.S.P. химни, много силни песни от последните два албума, много викане и пеене. И много, много яка публика. Я кажи, колко пъти си чул/видял Blackie да каже „Това не съм го казвал, но концерта ви преди пет години още го помним и разказваме. София, страхотни сте!”. Колко пъти височайшия темерут се е срещал уговорено с фенове? Защото Loud Concerts подсигуриха безкрайна доживотна радост на десетима да се срещнат с Него. Той, който 25 години по-късно пак врещя и пя жестоко I Wanna Be Somebody с гласа, който кара кожата да се покрие с настръхнали, неподозирани косъмчета...

Шеки, извинявай, копеле, че така и не видях сета ти, а го слушах навън! Вече тече Wild Child, когато влизаме с Митака и Яни в претъпканата зала, позакъснели заради логистично-организационна неразбория, но слушали на входа самото начало на смазващия концерт. Вътре е лудост. Ври и кипи, хората не попиват, а изживяват концерта, W.A.S.P. се раздават, куфеят, свирят и смазват отгоре. Оглеждам навсякъде – пълно е, потно е, щастливо е, шумно е. И всички са прави, изпружили ръце и викат след всяка песен, пеят всеки текст. Над сцената има екран и гледаме откъси от клиповете на съответните песни, в моментите, когато очите са отворени, а гърлото не се пръска в опит да надкрещи вихрушката в гърдите и бандата в ушите. Изведнъж – БАМ! Света троица от любимия The Crimson Idol. Започва Arena of Pleasure и вече не виждам хората, не чувам колоните – живея в света на Джонатан и рева лириките, виждам кадрите от клипа, пуснат на дъртата VHS касета, която още стои на почетно място в шкафа и изпадам в микровзрив дълбоко в себе си. А вече се разнася ръмженето на бензиновата резачка. Chainsaw Charlie. Отварям плаката на Blackie с резачката и крещя "I’m the president of showbiz, my name is Charlie, I’m a cock-sucking asshole, that’s what they call me.” После врата разхвърля главата ми по хората около мен. А Blackie споделя в тишината, последвала бурята от викове “This is The Idol”. Тук нямам думи, Blackie има и ги повтарям в синхрон с него.

If I could only stand
And stare in the mirror
What could I see?
One fallen hero with a face
Like me
And if I scream would anybody hear me
If I smash the silence, you'll see what fame
Has done to me

Kiss away the pain and leave me lonely
I'll never know if love's a lie, ooh
Being crazy in paradise is easy
Do you see the prisoners in my eyes?

Where is the love to shelter me?
Give me love, love set me free
Where is the love to shelter me?
Only love, love set me free
Set me free

Тихо. Тихо. Свърши. Тихо. Минута за размисъл обаче няма. Има епичната Take Me Up от жестокия Dominator. И след нея I Wanna Be Somebody. Няма да разказвам за повсеместната еуфория. Да си се сетил да си купиш билет навреме.

Уж край, но не съвсем. Heaven's Hung in Black. Отново Dominator – албумът, който си беше истинското завръщане на групата, въпреки, че отсъствие никога не е имало. Жестоко парче, жестока публика и жестока банда. И истинският край. Протяжен вик в припева I’m blind in Texas! И ние крещим „Тексас!”. И така почти десет минути. И цял един живот. Живот като на кино? Не, като на концерт на W.A.S.P.! И когато си в тълпа от 3200 подивели фена като теб, се сещаш за отговор на въпроса „Ебаси, как може от десетгодишен пикльо да ги слушаш и още да ти разтреперват душицата?”. Оглеждаш се в удавените в емоция фенове около теб, виждаш хората на сцената и се сещаш как...