LIVE REPORT
Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
Jazz Poets' Society. Спирка Бургас
Когато видя усмивката на Джак (Керуак) от отдавна неактуалните черно-бели снимки, винаги се сещам за част от писмата му към Алън Гинзбърг – „Аз всъщност съм поет, просто изреченията ми са по-дълги.” Снощи, когато видях усмивката на Al DiMeola на сцената, ми стана ясно, че той също е поет, просто метафорите му са далеч по...-звучни. Във всеки един смисъл ;)
Случилото се на осми ноември две и девета в Операта в Бургас беше повече от концерт. Беше приказка. Беше магия. Беше поезия, създадена, изпратена и приета по онези непознати на науката, но пък по домашному уютни за меломаните пътища между съзнанията, които свързаха всички присъстващи в изумителен душевен оргазъм.
Влизам в залата, сгушвам се на една от седалките, гледам как другите биват заемани малко по малко, докато накрая почти не остава празно място и след половинчасово закъснение на сцената се качват петима от чаканите гости. За съжаление шестият – басистът Victor Mirandа не е успял да присъства заради проблем с визите. Но това разбирам едва по-късно, а сега Al Di Meola представя един по един членовете на групата, закачайки се с френския китарист Kevin Seddiki, като обявява, че го познава откакто е бил „ееей толкова висок!” и е мечтаел да свирят заедно. Вече сбъднало се пожелание. А докато Ал отбелязва, че се притеснява повече заради Кевин в момента, отколкото заради себе си, чак на мен ми става неудобно от тревожната развълнувана усмивка на младежа. Няколко думи казва и Коста Атанасов от организаторите Fleshbone, който изразява желание да се получи чуден концерт и да ни се случват още много такива вечери. Не вярвам да има човек, който да не е съгласен.
Секунди по-късно започва приказката. На сцената вече не са хора, магьосници са, които с помощта на чародейните си инструменти – две китари, перкусии, барабани и акордеон, спокойно и уверено плетат вълшебство из залата. Няколко разменени погледа и усмивки са им достатъчни, пръстите се движат точно и естествено, всеки лее собствената си част и орнаментите й дострояват голямата обща хубост, сякаш гледам Айнурите на Толкин на сцената, сякаш строят съвършено нов свят тази вечер, надпреварвайки се един с друг, инструмент с инструмент, мелодия с мелодия, стихове се рисуват из въздуха, а онази любов към красотата, пречупена през погледа към изкуството на голям творец, се рее, набелязва цел, стреля, поразява и те оставя забравил да дишаш, забравил да правиш каквото и да е, освен да попиваш. На вълни се плиска музика във въздуха, кротко, нежно и китаресто на моменти, докато ухиленият акордеонист Fausto Beccalossi не се включи игриво и не забърза темпото, докато Peter Kaszas на барабаните и Gumbi Ortiz (перкусии) не влязат изведнъж, диво, отсечено, за да започнат да се надиграват с Al, междувременно Kevin така го е понесло свиренето, че от притеснението му не е останала и следа, по-бързо, по-бързо и по-бързо се нижат мелодийните разкази на групата, докато след един внезапен акцент на барабаните и петимата не вдигнат ръце от инструментите и не се разсмеят спонтанно. Преди да успея да се сетя, че трябва да приемам кислород все пак, магьосничестването на петимата започва отново, този път по-нежно, по-кротко, без съпровод от ударните, композицията Michelangelo’s Seventh Son (посветена на бащата на Di Meola, който наистина е бил седмото дете от всичките тринайсет на дядо му Микеланжело) влиза леко, заблуждаващо спокойно, преди двете китари да се заиграят една с друга, докато акордеонът поддържа закачливите нотки, в залата замирисва на детство и на тичане бос по прашен път, на топло, на лятно слънце, на липсата на граница между реалността на възрастните и истинския свят, който ние в момента разбираме прекрасно. Музикалните картини се преплитат една в друга и ако някой иска да определи къде свършва едното парче и започва следващото, ми е искрено интересно как ще го направи – след като Peter и Gumbi са се върнали на сцената, времето и пространството са се изгубили някъде измежду бързите движения на ръцете им, претопили са се в чисто удоволствие и всякаква логика и рационалост са безвъзвратно изпаднали под седалките.
Неопределимо количество векове по-късно петимата стават и ни оставят да се освестим по време на антракта, а когато поглеждам часовника си и виждам, че от началото на концерта са минали само 45 минути, не мога да повярвам – имам чувството, че в тях се е синтезирало полагащото ми се щастие за следващите 7 живота.
Втората част започва по-спокойно, по-бавно, оцветена в синьо от прожекторите. Този път двубои между отделните инструменти няма, назад са останали предизвикателствата на майсторите един към друг. Сега партията на всеки от тях достроява и допълва тези на другите, основите са вече положени, гради се стена след стена и каква Опера? В магически замък от музика сме в момента, а чародеят Al оставя настрани китарата си и в абсолютния дух на психеделичните приказки взима в ръцете си друга, електрическа, грееща в цветовете на дъгата, за изпълнението на Paramour’s Lullaby. Докато се опитвам да осъзная как въобще може да съществува нещо толкова красиво, като изпълненията тази вечер, World Sinfonia стават, покланят се и благодарят, залата скача на крака и ги залива с аплодисменти. Трогнати са. Ние също. След като се прибират, ръкоплясканията продължават, нито един човек не мръдва от мястото си и, очаквано, петимата се връщат за бис. Еуфорията достига връхна точка, двойна доза любов попиваме от усмивките и музиката им, водовъртеж от прекрасни емоции ни завлича и нощта е пълна, просто пълна, истинска, цяла и пропита от щастие.
След повторния край на изпълненията взимаме автографи от членовете на групата. Оказва се, че на половин метър разстояние не са много по-различни, отколкото на сцената – мили, естествени, симпатяги, слънчеви. Също като музиката си. Също като всеки, който я е усетил и разбрал. Това последно чудесно впечатление завършва перфектната вечер и по-доволни ще можем да бъдем единствено след следващия им концерт в България.
Когато видя усмивката на Джак (Керуак) от отдавна неактуалните черно-бели снимки, винаги се сещам за част от писмата му към Алън Гинзбърг – „Аз всъщност съм поет, просто изреченията ми са по-дълги.” Снощи, когато видях усмивката на Al DiMeola на сцената, ми стана ясно, че той също е поет, просто метафорите му са далеч по...-звучни. Във всеки един смисъл ;)
Случилото се на осми ноември две и девета в Операта в Бургас беше повече от концерт. Беше приказка. Беше магия. Беше поезия, създадена, изпратена и приета по онези непознати на науката, но пък по домашному уютни за меломаните пътища между съзнанията, които свързаха всички присъстващи в изумителен душевен оргазъм.
Влизам в залата, сгушвам се на една от седалките, гледам как другите биват заемани малко по малко, докато накрая почти не остава празно място и след половинчасово закъснение на сцената се качват петима от чаканите гости. За съжаление шестият – басистът Victor Mirandа не е успял да присъства заради проблем с визите. Но това разбирам едва по-късно, а сега Al Di Meola представя един по един членовете на групата, закачайки се с френския китарист Kevin Seddiki, като обявява, че го познава откакто е бил „ееей толкова висок!” и е мечтаел да свирят заедно. Вече сбъднало се пожелание. А докато Ал отбелязва, че се притеснява повече заради Кевин в момента, отколкото заради себе си, чак на мен ми става неудобно от тревожната развълнувана усмивка на младежа. Няколко думи казва и Коста Атанасов от организаторите Fleshbone, който изразява желание да се получи чуден концерт и да ни се случват още много такива вечери. Не вярвам да има човек, който да не е съгласен.
Секунди по-късно започва приказката. На сцената вече не са хора, магьосници са, които с помощта на чародейните си инструменти – две китари, перкусии, барабани и акордеон, спокойно и уверено плетат вълшебство из залата. Няколко разменени погледа и усмивки са им достатъчни, пръстите се движат точно и естествено, всеки лее собствената си част и орнаментите й дострояват голямата обща хубост, сякаш гледам Айнурите на Толкин на сцената, сякаш строят съвършено нов свят тази вечер, надпреварвайки се един с друг, инструмент с инструмент, мелодия с мелодия, стихове се рисуват из въздуха, а онази любов към красотата, пречупена през погледа към изкуството на голям творец, се рее, набелязва цел, стреля, поразява и те оставя забравил да дишаш, забравил да правиш каквото и да е, освен да попиваш. На вълни се плиска музика във въздуха, кротко, нежно и китаресто на моменти, докато ухиленият акордеонист Fausto Beccalossi не се включи игриво и не забърза темпото, докато Peter Kaszas на барабаните и Gumbi Ortiz (перкусии) не влязат изведнъж, диво, отсечено, за да започнат да се надиграват с Al, междувременно Kevin така го е понесло свиренето, че от притеснението му не е останала и следа, по-бързо, по-бързо и по-бързо се нижат мелодийните разкази на групата, докато след един внезапен акцент на барабаните и петимата не вдигнат ръце от инструментите и не се разсмеят спонтанно. Преди да успея да се сетя, че трябва да приемам кислород все пак, магьосничестването на петимата започва отново, този път по-нежно, по-кротко, без съпровод от ударните, композицията Michelangelo’s Seventh Son (посветена на бащата на Di Meola, който наистина е бил седмото дете от всичките тринайсет на дядо му Микеланжело) влиза леко, заблуждаващо спокойно, преди двете китари да се заиграят една с друга, докато акордеонът поддържа закачливите нотки, в залата замирисва на детство и на тичане бос по прашен път, на топло, на лятно слънце, на липсата на граница между реалността на възрастните и истинския свят, който ние в момента разбираме прекрасно. Музикалните картини се преплитат една в друга и ако някой иска да определи къде свършва едното парче и започва следващото, ми е искрено интересно как ще го направи – след като Peter и Gumbi са се върнали на сцената, времето и пространството са се изгубили някъде измежду бързите движения на ръцете им, претопили са се в чисто удоволствие и всякаква логика и рационалост са безвъзвратно изпаднали под седалките.
Неопределимо количество векове по-късно петимата стават и ни оставят да се освестим по време на антракта, а когато поглеждам часовника си и виждам, че от началото на концерта са минали само 45 минути, не мога да повярвам – имам чувството, че в тях се е синтезирало полагащото ми се щастие за следващите 7 живота.
Втората част започва по-спокойно, по-бавно, оцветена в синьо от прожекторите. Този път двубои между отделните инструменти няма, назад са останали предизвикателствата на майсторите един към друг. Сега партията на всеки от тях достроява и допълва тези на другите, основите са вече положени, гради се стена след стена и каква Опера? В магически замък от музика сме в момента, а чародеят Al оставя настрани китарата си и в абсолютния дух на психеделичните приказки взима в ръцете си друга, електрическа, грееща в цветовете на дъгата, за изпълнението на Paramour’s Lullaby. Докато се опитвам да осъзная как въобще може да съществува нещо толкова красиво, като изпълненията тази вечер, World Sinfonia стават, покланят се и благодарят, залата скача на крака и ги залива с аплодисменти. Трогнати са. Ние също. След като се прибират, ръкоплясканията продължават, нито един човек не мръдва от мястото си и, очаквано, петимата се връщат за бис. Еуфорията достига връхна точка, двойна доза любов попиваме от усмивките и музиката им, водовъртеж от прекрасни емоции ни завлича и нощта е пълна, просто пълна, истинска, цяла и пропита от щастие.
След повторния край на изпълненията взимаме автографи от членовете на групата. Оказва се, че на половин метър разстояние не са много по-различни, отколкото на сцената – мили, естествени, симпатяги, слънчеви. Също като музиката си. Също като всеки, който я е усетил и разбрал. Това последно чудесно впечатление завършва перфектната вечер и по-доволни ще можем да бъдем единствено след следващия им концерт в България.

коментари [2]
Ако искате да използвате нещо, правете го. Само споменавайте източника.
Коментари по концерта 153 4
Включване / Регистрация